42

ворите, законите и споразуменията не казват нищо на човека. Те защитават само дребнавите интереси на боговете, царете и благородниците. Епосите, легендите и поемите обаче разширяват кръгозора. Какво има зад планините, какво има зад морето, в което се влива Ефрат, как изглеждат дърветата, които растат отвъд долината - те ни учат на всичко това. И най-важното -учат ни, че сме част от света. Учат ни, че орехът с тъмната сянка, чворестото стъбло на лозницата, натежалите житни стръкове, сухите билки, мравката, лазеща по земята, змията в дупката, вълкът в планината, врабчето в небето са наши братя и сестри. Учат ни какви сме ние. Трябва да научиш акадски, за да прочетеш „Епоса за Гилгамеш“ и поемите на шумерския поет Лудингира11, а хуритски, за да прочетеш „Легендата за Гурпа-ранза“. И, разбира се, трябва да прочетеш всички други епоси, легенди и песни. Да научиш наизуст на езика, на който са написани, епосите за Кумарби12, Кешиши и за Доброто и Злото, Легендата за луната, която паднала от слънцето, и Легендата за Телипину13. Иначе няма да разбереш тайната на живота и няма да си по-различен от кафявите магарета, които носят вода от Ефрат от зори до здрач. Ще станеш като баща си Арарас, който посвещава цялото си време на интересите на царя, никога не се смее, никога не плаче и никога не се гневи“.

Аз го слушах и правех каквото ми казва. На петнайсет бях наизустил всички легенди, които ми препоръчваше. Татко не беше доволен, че посвещавам повечето си време на епоси и легенди, но не се намесваше, най-вероятно за да не спори с дядо. Колкото до мен, аз се стараех с всички сили да не го дразня, защото не при-

11 Поет, живял в Месопотамия ок. 2200 г. пр.н.е. До нас са стигнали само три негови поеми. - Б. пр.

12 Божество от хуритския пантеон, помощник на върховния бог Ану. По-късно Кумарби влиза в битка с Ану и го наследява. В битката помежду им Кумарби поглъща детеродните органи на Ану и той го проклина от погълнатото да се роди богът гръмовержец Тешуб, който след време ще го срази. - Б. пр.

13 Хетски бог на плодородието, на умиращата и възраждащата се природа. - Б. пр.

43

тежавах бунтарския дух на дядо. Бях кротък, не обичах кавгите и предпочитах примирието, дори да изисква отстъпки.

Татко ме предупреждаваше, че трябва да се пазим от Асирийската империя, най-могъщата сила в региона - коварно и жестоко царство, което не би се поколебало да избие хиляди с един замах. Не биваше да изпускаме от поглед и урартийците на североизток, защото те жадуваха възможност да ни унищожат. Колкото до фригийците на северозапад, тяхната основна грижа бе да спрат асирийците, които разширяваха пределите на империята си с всеки изминал ден.

Татко не говореше само за политика; обясняваше ми достъпно, но много студено как текстовете следва да се превеждат на нашия език. Освен това при всяка възможност ме водеше в дворцовата библиотека, напомняше ми, че поддържането на библиотеката е едно от основните задължения на главния писар, и внимателно ми обясняваше всичко - от съхраняването на плочките до начина, по който се подреждат. Щом приключеше с обясненията, ме караше да повтарям всичко до последната подробност, за да се увери, че съм го разбрал.

И така, дядо ми Митанува и баща ми Арарас ме учеха на различни неща по различен начин. Изслушвах с интерес татко, но предпочитах уроците, които дядо ми преподаваше в къщата си с изглед към Ефрат.

44

Четвърта глава

Полицейското управление се намираше на висок хълм близо до Ефрат - старинна едноетажна сграда с малка, добре поддържана градина, засенчена от кайсиеви, сливови и черничеви дървета. Около четирите страни на градината се издигаше висока каменна стена, а зданието на управлението се намираше точно в средата. До всеки ъгъл на стената имаше постови, двама войници охраняваха главния вход. Войниците бдяха денем и нощем, в летен зной и в зимен мраз. Войниците и семействата им живееха в двуетажна сграда между реката и полицейското управление. Градината там бе по-поддържана и по-пищна от градината на управлението. Асфалтово шосе, неремонтира-но от последните избори и осеяно с дупки, свързваше града с околните села и минаваше точно край полицейското управление. Използвайки шосето на път за града, местните нито веднъж не бяха виждали участъка без охрана. Ала конфликтите в региона, макар да имаха вече шестнайсетгодишна история, не бяха засегнали особено тази област. Преди пет години кюрдски партизани нападнаха военен конвой, но повечето бяха убити. С изключение на няколкото дребни инцидента по-късно в местността нямаше въоръжени схватки. Покойният хаджи Сетар го отдаваше на плодородието на тукашните земи. Всички жители имаха градини и ниви. Кой би зарязал работата си, за да хване гората? Капитанът смяташе, че причината за сравнителното спокойствие е друга - армията бе отблъснала успешно първоначалните партизански атаки. Затишието обаче не успокояваше капитана, убеден, че бунтовнически отряди продължават да действат в региона. И без да подозира автоматично всички граждани като членове на бунтовнически групировки, знаеше за симпатизантите и помагачите им в града и в околните села. Най-съмнителен му се струваше кланът Генчели - едно от двете най-многобройни семейства в района. Махмут, най-малкият син в семейството, се бе присъединил към бунтовниците в планините. Този факт подклаждаше подозренията на капитана, че

45

големият клан е свързан с подривната организация. Другото голямо семейство от кюрдски произход, приело турската фамилия Тюркоглу - турски син - винаги бе подкрепяло правителството. Честно казано, капитанът не гледаше с добро око и на тях. Мислеше, че кланът Тюркоглу привидно подкрепя правителството заради лесните пари, които получаваше за охраната на селото; променеше ли се балансът на силите, не беше сигурно дали няма да обърнат оръжията си срещу войниците.

Есра забеляза безпокойството на Ешреф още когато екипът и пристигна в региона. През първите дни на разкопките капитанът предложи да изпрати войници да ги пазят, но тя му отказа без никакво колебание.

- Няма да ни нападнат. Ние сме учени - възрази му тогава.

Капитанът я бе изгледал, сякаш е наивно дете, което няма

представа какъв е светът.

- Не ги познаваш. Основната им цел е да създават неприятности. Сеят размирици с всякакви средства. Изобщо не ги интересува хора на науката ли сте, или не.

Есра обаче ги познаваше. Бяха ги нападнали преди две години при разкопките на древния град Милидия край Малатия14. В тъмнината не разбраха колко са нападателите. Само един от тях бе заговорил археологическия екип - Азад. Кльощав, висок мъж с гъста брада и пронизващи очи. Помоли ги за храна на безупречен турски. Докато ръководителят на разкопките Ертем бей се колебаеше какво да отговори, Азад посочи с пушката си колибата, която им служеше за кухня.

- Ако не ни дадете храна, сами ще си вземем.

Ръководителят на разкопките се уплаши, че човек, когото

виждат за пръв път, е толкова добре запознат с лагера им и е наясно къде държат припасите си. Веднага нареди на колегите си да приготвят исканата храна. Докато чакаше, Азад насочи вниманието си към находките на археолозите. Оглеждаше лю-

14 Град в Югоизточна Турция, административен център на вилает Малатия. Съществува от времето на хетите, а през римската епоха там е разположен голям военен гарнизон. - Б. пр.

46

бопитно камъните, изписани с йероглифи, и статуите на богове и богини.

- Толкова ли е важно това? - попита ги.

- Да, много е важно - отвърна Есра. - Разказва ни за живота преди хиляди години. Може да се каже, че откривайки тези артефакти, спасяваме миналото от мрака.

- Хубава професия - промърмори Азад и прехвърли пушката от едната си ръка в другата. Погледна Есра и добави: - Но всъщност от мрака трябва да се спаси настоящето. Не е достатъчно да се спасява миналото, когато днес цял народ живее под тирания и в мрак.

На Есра и се прииска да му отговори, че не е съгласна с него, защото политиката и науката са две различни неща и нещо повече - насилието не води доникъде, но се страхуваше. Мълчанието на Азад и се стори още по-зловещо, когато го гледаше как стои пред нея с пушката, и тя не посмя да продума.

- Ако кажете на жандармерията, ще си платите - предупреди ги Азад, когато взе храната, приготвена от археологическия екип.

После изчезна в мрака с другарите си.

Не съобщиха на жандармерията. Нямаше смисъл да си създават неприятности.

Есра не разказа на Ешреф за този инцидент. Доверяваше се на капитана, но го смяташе за част от тази война и не искаше да му казва, защото според нея бе склонен да свързва всяко произшествие с конфликта в региона.