Сигурно бяха убили хаджи Сетар, за да прогонят археолозите оттук. Сети се за Фаят, момчето за всичко в курса по Коран - висок, с големи сини очи и рядка брада. Фаят беше син на сестрата на хаджи Сетар, но изобщо не приличаше на вуйчо си. Лете и зиме се разхождаше със зелен тюрбан, кафява роба и скиптър. За разлика от вуйчо си Фаят странеше от разкопките. Когато пътищата им се срещнеха, той се мръщеше, все едно самият Сатана се е изпречил пред него. През втората седмица

27

от разкопките извървя пеша цялото разстояние до училището, за да ги предупреди. Есра нямаше да забрави онзи ден.

Помощникът и Теоман, упълномощеният археолог Кемал, фотографката на разкопките Елиф и един от студентите - Мурат - седяха под беседката, пиеха чай и разглеждаха снимките, направени два дни по-рано. Есра го забеляза първа. Фаят приличаше на привидение, изплувало от маранята. Стоеше под слънцето, вперил в тях изпълнените си с ненавист сини очи. Известно време мълча, измервайки ги с див поглед от главата до петите, все едно бяха пришълци от друга планета. Чудейки се какво ли иска този странен мъж, групата също го гледаше мълчаливо. Очите на Есра се насочиха към тънките глезени на Фаят, тъмнеещи между покритите му с прах гумени обувки и черните панталони, прихванати с ластик под коленете. Тези слабовати глезени изглеждаха съвсем крехки, заплашваха всеки момент да се прекършат и странно контрастираха на силата, излъчваща се от сините му очи. Есра не издържа на напрежението и каза на Фаят да не стои под слънцето. Покани го да дойде в беседката при тях. Гласът и прозвуча дружелюбно, без сянка от пренебрежение. Ала устните на Фаят се извиха леко нагоре, по лицето му се изписа презрение и на недодялан турски с кюрдски акцент той им обясни, че е голям грях да копаят до Черната гробница и ако не спрат, ще си навлекат сериозни неприятности. Докато членовете на екипа се споглеждаха, чудейки се как да отговорят, Халаф - и шофьор, и готвач, а в момента миеше чинии - изскочи от кухнята по престилка.

- Хей! Кого заплашваш, човече? - викна той и се нахвърли върху Фаят.

Докато Есра и приятелите и се намесят, вече го бе съборил на земята с две звучни плесници. Преди закръгленият Теоман и кльощавият Мурат да се притекат на помощ на Фаят, Халаф го ступа хубавичко. Фаят лежеше на земята с разранена устна и оцветени в червено зъби от стичащата се кръв. Фаят отказа ръката, протегната му от Теоман, и стана сам.

28

- Аллах ще ви накаже! - процеди с омраза, докато си изтупваше праха от дрехите. - Всевишният ще ви изпрати наказание.

После изчезна в маранята тъй ненадейно, както се бе появил. Щом се скри от погледите им, Есра извика Халаф и го скастри, че работата му е да готви, а не да пребива хората. Ха-лаф, подтикнат единствено от намерението си да защити археолозите и навярно да се поперчи малко, се изненада и натъжи от отношението на Есра, но се извини многословно.

Есра се разтревожи от инцидента, ала реши да не съобщава на капитана за него, защото не искаше да въвлича жандармерията и определено нямаше желание случаят да се раздухва. Вместо това поговори с хаджи Сетар. Хаджи Сетар се разгневи, когато разбра какво е направил Фаят, и още същата вечер го смъмри сурово. Фаят не дръзна повече да безпокои археологическия екип, но продължи да се мръщи, когато ги видеше, сякаш бяха измет.

Възможно ли беше Фаят да е извършил убийството? Едва ли. Той ненавиждаше археолозите, но уважаваше дълбоко вуйчо си хаджи Сетар. Говореше се, че религиозното си образование е получил от него. Но ако Фаят се бе сдружил с по-фанатични ходжи, готови да рискуват да убият или да загинат? Дори имамът на джамията Абид веднага бе започнал да тръби за проклятието на разкопките. Носеха се слухове, че радикал-ната групировка „Хизбула“ развива тайна дейност, особено в тези райони, където кюрдското население бе особено многобройно. Ами ако те бяха убили хаджи Сетар, задето помага на археолозите? Защо не? Вярно, всички местни обичаха хаджи Сетар. Той бе човек с огромен авторитет в района. Нищо чудно „Хизбула“ да го бяха убили именно защото са го смятали за пречка да разпространяват фундаменталистките си идеи сред местните. А отстранявайки го, щяха по-лесно да си разчистят сметките и с археолозите неверници.

Векове наред местните бяха дирили убежище и помощ от свещената Черна гробница - при суша и наводнения, при болести и безплодие или когато дъщерите им оставаха стари моми.

29

Есра и екипът и щяха да разкопаят свещената Черна гробница - мястото, което помагаше на местните и в този свят, и в отвъдния. За тях бе естествено да възприемат работата им като атака срещу вярванията им или, както бе казал Фаят - като богохулство. И след смъртта на хаджи Сетар нямаше кой да спре виновника за убийството да провокира хората, както Абид ходжа бе направил тази сутрин.

От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?

Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.

Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?

30

Втора плочка

Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.

Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.

Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.

От моите предци, изпълнявали занятието на дворцови писари, познавам само дядо си Митанува и баща си Арарас. И обичам дядо си Митанува повече от баща си Арарас. За мен Митанува не е само дядо; той ми е учител и приятел, той е човекът, направил от Патасана Патасана. Дядо ми Митанува бе толкова дружелюбен, добросърдечен и лъчезарен, колкото

6 Хетски цар, живял между 1270-1322 г. пр.н.е., при който хетското царство достига най-голям разцвет. - Б. пр.

31

баща ми беше студен и безчувствен. Странно е дори да си помислиш, че е възможно две същества, коренно противоположни едно на друго, да са баща и син. Колкото до мен, аз приличам и на дядо, и на баща си. По отношение на чувствата приличам на дядо, по отношение на разума - на баща си. Представяте ли си колко ужасно е това? Каже ли ми сърцето да направя нещо, разумът ми казва да не го правя. Което разумът ми намира за благородно, сърцето ми намира за лицемерие; каквото сърцето ми намира за правилно, разумът го определя като престъпно. Едната половина от мен е по-необуздана и по-пламенна от пролетния вятър, другата е по-безчувствена и по-сковаваща от зимния мраз. Едната половина от мен се вслушва във вътрешния ми глас, другата - в науката и наложените ми знания.