- Тази сутрин бяха малко рязка - подхвана с мек, но уверен тон. - Съжалявам, ако съм те обидила.

Бернд я изгледа предпазливо. После поклати глава.

- Не, няма нужда да ми се извиняваш. Това ти е работата. Казах каквото мисля. Ти - също. Няма проблем.

Есра изпита облекчение. Очакваше германският археолог да потърси повод да си отмъсти за случилото се сутринта, да затаи лоши чувства, които ще всеят неразбирателство помежду им. Ако пред нея стоеше Тимъти, щеше да им бъде по-лесно да се спогодят. Тимъти беше разумен, образован и опитен. Бе превеждал плочки, извадени от пясъчните месопотамски могили, дълго преди идеята да стане археолог да хрумне на Есра. Не използваше обаче опита си, за да се налага. Достатъчно му бе да докосва плочките, да разгадава написаното върху тях и да работи рамо до рамо с другите членове на екипа. Понякога Есра усещаше, че Тимъти крие нещо, но никога не го бе виждала да се държи егоистично. Не си придаваше важност, не изтъкваше колко е ерудиран и опитен. Сигурно затова всички от екипа, с изключение на Кемал, го харесваха. Същото обаче не можеше да се каже за германския археолог. И той бе добре образован, със солидни познания в своята област, но от самото начало на разкопките проявяваше ненужна придирчивост и не пропускаше възможността да създава неприятности. Винаги търсеше недостатъци. Есра се съмняваше в искреността му и многократно и се случваше да съжалява, задето го включиха в екипа. Германският археолог обаче се радваше на безспорно влияние в университетските среди в Турция. Катедрата по хетология бе създадена от избягали от Хитлер германски учени и турските

64

им колеги бяха възприели методиката им. Затова нямаше да е лесно да откаже да включи човек като Бернд в екипа. Есра смяташе, че единственият изход е да се примири с неприятното му поведение и да отбягва конфликтите на всяка цена. Сега обаче отношението на Бернд я изненада. Неволно се поколеба дали не го е преценила неправилно. Навярно причината да е несговорчив бе, че се намира далеч от любимата си Вартухи. Реши да бъде по-снизходителна към него.

- Радвам се, че мислиш така - погледна го благодарно тя.

- А как иначе? - възкликна Бернд, без да прикрива факта, че намира поведението на Есра в момента за ненужно емоционално. - Вършим най-трудната работа на света. Споровете са неизбежни, но най-важното е да не се нарушава дисциплината. Както каза сутринта, ти отговаряш за разкопките.

Есра долови презрението в думите му, но реши да не му обръща внимание. За пръв път от началото на разкопките бе провела спокоен диалог с Бернд. Разбираше колко различни са двамата, но днешният разговор ги бе сближил, стопявайки леда помежду им.

65

Пета плочка

Никога не видях дядо ми Митанува и баща ми Арарас да проявяват близост един към друг. Всеки имаше различно обяснение за враждебността помежду им. Дядо твърдеше, че татко е по-коварен лъжец от асирийски търговец. Бил не само зловредно семе и неверен син, но най-добре образованият подлец по бреговете на Ефрат.

Дядо потвърждаваше първата част от разказа на татко. „Когато боговете взеха Тунави, възлюбената на моето сърце, бях като сом на сухо. Чувствах се объркан, не знаех какво да правя - обясняваше той. - Забравих не само, че съм баща, забравих и самия себе си. Тунави бе детската ми любов, израснахме заедно. Беше всичко за мен. Когато умря, всичко изгуби смисъл. Не исках да виждам и да разговарям с никого, дори с благодушния ни цар Каманас. С разрешението на земния любимец на бога на бурите, нашия храбър цар Каманас, взех двама предани слуги и се оттеглих на малък остров сред водите на Ефрат. Робите ме откараха със сал на острова и се върнаха. Три дни и три нощи тичах из острова като обезумял. Три дни и три нощи вих от болка като куче. Три дни и три нощи плаках като старица. Към края на първия ден останах почти без глас. Към края на втория ден сълзите ми пресъхнаха. Към края на третия ден нямах нито капчица сила, а призори на четвъртия ден ослепях за светлината. Когато отново видях светлина, бях у дома в леглото си. Напразно ръцете ми търсеха из благоуханните хладни завивки моята красива Тунави, любовта на сърцето ми, жената, която изпълваше ложето ми с радост. Точно когато черният тюл на зазоряването се канеше да обгърне сърцето ми, се случи нещо съвсем неочаквано. Милостивият цар Каманас дойде в дома ми. Представяш ли си? Великият герой, царят, земният наместник на боговете, самият цар Каманас дойде в дома ми, построен по негова заповед, върху земя, дарена ми от него! Взе бебето в скута си. „Виж - каза ми, - това е твоят син. Виж какво прекрасно дете е. Ще му дам името на баща си. От-

66

тук насетне ще го наричаме Арарас.“ После ми подаде бебето. Объркан и засрамен, го взех в скута си. С болка, с обич притиснах към гърдите си своето дете, несъзнаващо невинността си, сиротността си. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече го обиквах. Водех го навсякъде със себе си и гърдите ми се изпълваха с гордост от способностите му. При всяка възможност водех сина си при нашия господар, храбрия цар Каманас. Великият цар Каманас се привърза много към малкия Арарас и ни оказа честта да му позволи да се образова заедно със собствения му син Астарус. Когато ми съобщиха новината, се преизпълних с радост и от очите ми като водопади рукнаха щастливи сълзи. Дни наред бях като опиянен от честта, оказана от царя на семейството ни. Но тъмното предателство, с което се сблъсках по-късно, ми показа каква глупава грешка съм допуснал. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече заприличваше на мен - физическата прилика обаче не засягаше поведението му. Той беше достолепен като жрец, прилежен като роб и интелигентен като опитен писар. Богът на бурите Тешуб го бе надарил с всички качества, които бащите искат да виждат у децата си. Нито веднъж не ми се противопостави, независимо с колко тежки думи го корях. Винаги ме изслушваше, но в очите му пробягваха сенки, а делата му бяха подмолни и това ме плашеше. Нито веднъж не съзрях детинско изражение в погледа му или наивна усмивка върху устните му. Дори в онези дни делата, думите и усмивката му бяха сдържани и премерени като на писар, следващ своя цар. Приятелите ми хвалеха достойнствата му. Аз обаче се тревожех. И не след дълго разбрах, че тревогите ми не са били безпочвени. Когато могъщият ни цар Каманас падна от коня си по време на лов на лъвове и загина, съдбата се усмихна на моя син и на младия цар Астарус, който никога не прекършваше волята на сина ми. След края на четиринайсетдневната погребална церемония, преди пепелта на храбрия ни цар Каманас да се е слегнала в урната, двамата започнаха да осъществяват съзаклятието си. Родният ми син Арарас убеди младия цар Астарус да се отърве от възрастните

67

членове на Съвета. Отстраниха ме от поста ми и се опитаха да хвърлят сянка върху почтеността ми. Но не бяха толкова могъщи. Отнеха ми само името, властта и авторитета, които бях получил от царството. Не успяха да накърнят свободата и достойнството ми.“

Слушах събитията, за които дядо Митанува ми разказваше, изпълнен с гняв, и се питах кое е истина и кое преувеличение. Дядо беше като подпалена слама - лумваше светкавично, но яростта му стихваше бързо. Възпламенеше ли се обаче, се забравяше и изричаше първите думи, напиращи върху езика му. Затова, докато слушах какво говори за татко, го наблюдавах внимателно, сякаш човекът пред мен е младеж, станал жертва на гнева си, и дълго и старателно обмислях думите му, преди да му повярвам.

68

Шеста глава

След обяда Есра седна на сянка в беседката и се опита да убие времето, обмисляйки случилото се. Мислите и обаче току се заплитаха и объркваха. Питаше се какво ли е казал Шехмуз. Дали е признал, че е извършил престъплението? И ако той е убиецът, който стоеше зад него? Невъзможно бе да разнищи случилото се, ако не знае какво е казал. Не им оставаше друго, освен да чакат резултатите от разпита. Но вече часове наред от Ешреф нямаше вест. Колкото повече се протакаше очакването, толкова повече се изпаряваше оптимизмът на Есра и я завладяваше сутрешното безпокойство.

„Да бях отишла с Халаф да занеса обяда на Село, пазача на разкопките“, помисли си тя въпреки изпепеляващата жега. Така времето щеше да мине по-бързо. Нямаше късмет обаче, защото Халаф сигурно отдавна бе стигнал до разкопките. Нищо чудно Село дори вече да си е изял обяда, да е свил две контрабандни цигари и двамата с Халаф да ги пафкат, изтегнати един до друг под сянката на смокиновото дърво до Царската порта. Прииска и се да е с тях, да ги слуша как обсъждат предстоящата реколта или промените в климата, дължащи се на изкуствените езера, образувани от бентовете по цялото протежение на Ефрат. Накрая се прибра в стаята си, легна, изпълнена с тревожни мисли, и се постара да се съсредоточи в историческия роман, който отдавна се опитваше да дочете. Не успя обаче да се вглъби в книгата, стана и тръгна към предната част на сградата - към стаята с компютрите.