© Емилия Ничева-Карастойчева, превод от турски


Бележка на издателството:

В романа се споменават исторически личности, имена на градове и местности, заглавия на произведения и реалии от широк географски район. Всички те са транскрибирани според литературните норми на съответните езици. Например Ахмет (тр.); Ахмед (персийски); Ахмад - арабски


„Осеях градските площади с телата на избитите от мен. Плячкосах града и опустоших домовете му от покрива до основите. Изравних със земята кулите на храмовете от тухла и кал, самите храмове и техните богове. Прокопах канали от Ефрат до сърцето на града. Така удавих храмовете, боговете и самия град, та никой да не ги открие.“

Глинена плочка от Сенахериб, асирийски цар

Самуел Ноа Крамер, „Месопотамия“


Първа глава

Най-напред видя как светлините, проблясващи като светулки в мрака, припламват ненадейно над долината. Облегната върху каменната стена на древния град, тя ги наблюдаваше -само те разкъсваха непрогледния мрак. Беше изморена и са-мотна, но, странно, другите не и липсваха. Лек ветрец довяваше сладостно ухание на олеандри. Тя притвори клепачи, за да почувства по-добре вятъра върху кожата си. Щом затвори очи, вятърът спря. Някакво жужене долетя отдалеч и тя отвори очи, любопитна да открие източника му. Видя, че светулките са станали повече - две, пет, осем… Скоро започнаха да се роят толкова бързо, че не успяваше да ги преброи. Колкото повече ставаха светулките, толкова повече се сгъстяваше мракът. И колкото повече се сгъстяваше мракът, толкова по-отблизо долиташе жуженето. Тя се изправи и се вслуша съсредоточено в наближаващия звук. Не, не беше сгрешила; не го издаваха светулките. Очите и зачакаха търпеливо, втренчени в роящите се светлини, които приближаваха към нея. Наострила слух, долавяше жуженето, а то прииждаше и се отливаше като вълна. Сега го чуваше по-добре. Не разбираше думите, но мелодията и се струваше позната. После различи древния рефрен: „Аллахюекбер, Аллахюекбер…“ 1

Внезапно светулките изчезнаха и от мрака изплуваха хора, понесли факли. В светлината на факлите Есра виждаше юмруците на мъжете, вдигнати към небето, и зелените им знамена, веещи се на фона на черната нощ. Цялото и тяло се изопна от страх. Отстъпи уплашено назад, но порутената стена на древния град я възпря. Множеството наближаваше с бавни, но неумолими стъпки. „Аллахюекбер. Аллахюекбер… “

Всички хора от града стояха пред нея и я гледаха втренчено. Светлината, раздвижваща сенките, рисуваше странни маски

1 Аллахюекбер - турско произношение на арабската формулировка Аллаху акбар (Аллах е велик). - Б. пр.


по познатите и лица, плашеше я до полуда и караше сърцето и да бие до пръсване. „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Разбираше, че трябва да избяга, но не можеше. Стоеше прикована до древната стена, впила очи в наближаващата тълпа. Хората не изглеждаха разгневени; спокойно и отмерено, стъпка по стъпка крачеха към нея и викаха като един: „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Ужасена, тя изгуби всякаква надежда за спасение. Закри лице с длани и уплашено зачака първия удар - от камък или юмрук. Вместо удар обаче долетя глас - носеше се сякаш отдалеч, но заглуши възгласа „Аллахюекбер“. Тя вдигна глава и се взря в тъмнината зад тълпата, мъчейки се да чуе какво казва гласът. Човекът, на когото принадлежеше гласът, повтаряше две думи, две познати думи. Тя ги чуваше и усещаше, че са и познати, но не успяваше да ги разбере. Вслушваше се като хипнотизирана от гласа. Човекът, надвикващ неземния напев, беше упорит - повтаряше решително думите, докато най-сетне тя разбра какво казва: „Есра ханъм, Есра ханъм…“

Щом различи смисъла на думите, светлината нахлу в стаята и слънчевите лъчи, леещи се през прозореца, възвърнаха истинския облик на всичко в нея. Малката стаичка в основното училище, чиито коридори допреди два месеца гъмжаха от селските деца, побираше всичките и вещи. Есра се изправи рязко в леглото. Някой чукаше силно по вратата на стаята и и гласът продължаваше упорито да повтаря името и:

- Есра ханъм, Есра ханъм…

Тя стана в полусън от леглото и без да се замисли, тръгна към вратата. Спря по средата на стаята. Опита да се успокои. Едва сега осъзна, че е само по тениска.

- Една минута! Идвам! - извика на човека пред вратата с глас, все още разтреперан от вледеняващия сън.

Тръгна към памучните панталони, преметнати върху стола до горния край на леглото. Човекът пред вратата явно я чу, защото спря да крещи. Докато си обуваше панталоните, тя се замисли за гласа. Беше сигурна, че и е познат, но замаяна от съня, не се

10

досещаше чий е. Едва когато отвори вратата и се взря в свенливите тъмни очи, осъзна, че и говори капитан Ешреф.

Капитан Ешреф стоеше на крачка от прага. Още щом го видя, по устните и се разля усмивка. Не обичаше униформи, ала върху тялото на капитан Ешреф грубата зелена материя изгубваше предназначението си и приемаше вид на нормално облекло. Есра си спомни как като гимназистка в Истанбул се присмиваше на момичетата, които излизаха с момчета от военното училище, наричайки ги „идиотки, запленени от претенциозни униформи“. Сега обаче не се срамуваше, че е станала като тях. Смяташе, че по време на разкопки подобни връзки влияят зле на работоспособността и, но продължаваше да изпитва интерес към този висок, силен и същевременно свенлив военен капитан.

Преодоляла сутрешната изненада, Есра се разтревожи от външния си вид. Беше се появила пред капитан Ешреф, без дори да се погледне в огледалото, да приглади косата си и да види дали изглежда прилично. Сутрин лицето и обикновено беше подпухнало, а очите - зачервени. Тази сутрин обаче притесненията за външността и бяха безпочвени. Несресаната коса, спускаща се над челото и, придаваше невинно изражение на лицето и, а големите лешникови очи блестяха миловидно под натежалите от съня клепки.

Есра притежаваше красота, която не биеше на очи от пръв поглед - по-скоро беше красота, разкриваща се постепенно с времето. Беше подминала трийсетте, но имаше деликатно лице, все още не посмяло да се осея с бръчици, големи очи с цвят на мед под кафяви мигли, а между малкия нос и фината, леко асиметрична брадичка - устни, нито плътни, нито тънки, готови еднакво охотно и да заговорят, и да целунат. Заговореше ли, привидно несиметричните и устни придаваха детинско изражение и миловидност на сериозното и лице. Тя обаче не го забелязваше, защото не се смяташе за привлекателна.

Капитанът поздрави Есра с попресилен усмивка.

11

- Съжалявам, че те събудих - подхвана, подбирайки с мъка думите. - Пробвах да се обадя на мобилния ти телефон, но беше изключен.

- Нощем го изключвам - обясни младата жена. - Но няма значение, че ме събуди. И бездруго ставам по това време. -Едва след тези думи Есра забеляза разтревоженото изражение на капитана. - Какво става? Какво се е случило?

Въпросът и само накара блуждаещите зеници на Ешреф да зашарят още по-бързо, докато се опитваше да не отмества поглед от лицето и. След известно колебание лошата новина се изтърколи от устата му.

- Хаджи Сетар е мъртъв.

Думите му поразиха Есра като удар. Пред очите и изплува белобрадото усмихнато лице на хаджи Сетар, увенчано с фес с пискюл като на арамейски духовник, живял хиляди години.

- Мъртъв?

Всъщност беше чула ясно какво и казва капитанът, но искаше да е сигурна.

- Да, умрял е тази сутрин. - На капитана очевидно не му олекна, че е съобщил новината. Гласът му тежеше не само от униние, породено от бедата; мрачният му тон подсказваше, че е на път да се сбъдне зловеща поличба. - Паднал от минарето. Както всеки петък, и тази сутрин се качил на минарето да призове към молитва…

Паднал от минарето? Значи е било нещастен случай! Есра усети как бремето на скръбта и олеква.

- На тази възраст не е трябвало да се качва на минарето -прошепна тя.

Капитанът поклати тъжно глава, сякаш прочел мислите и.

- Едва ли е нещастен случай. Смятаме, че някой го е хвърлил оттам.

- Сигурен ли си? - възкликна младата жена с нескрита тревога в гласа.

- Парапетът горе на минарето е доста висок, няма как просто да залитне и да падне. Някой го е хвърлил…

12

- Но това са предположения? - опита се да възрази тя.

- Не само - отвърна извинително капитанът. - Хората, събрали се за сутрешната молитва, са видели монах в черно да побягва от джамията.

Невероятно… Хаджи Сетар, хвърлен от минарето, монах в черно бяга от мястото… На Есра и беше трудно да осъзнае случилото се.

- Чакай малко, Ешреф бей… - прекъсна го тя. - Обърках се. Да влезем вътре и да обсъдим всичко от самото начало.