– Ааа, не става за GQ – заявява Макдърмот. – Опитай да го пробуташ в "Солджър ъф форчън".

– Или във "Веиити Феър" – допълва Ван Патън.

– Абе, кой е онзи там? – пита Прайс и се взира към бара. – Не е ли Рийд Робинсън? А между впрочем, Престън, номерът е следният: правиш си един илик отпред на ризата и с копче, зашито от вътрешната страна на панталона, я прикрепваш към него. Така тя няма да се вдига нагоре, когато сядаш. Ама този не е ли наистина Рийд Робинсън? Страшно прилича на него.

Впечатлен от разяснението на Прайс и все още полунаведен, Престън бавно се извръща, слага очилата си и се вторачва в бара.

– Не, това е Найджъл Морисън.

– Ааа – възкликва Прайс. – Някой от онези млади британски педали, дето са на стаж в...

– Откъде знаеш, че е педал? – питам го.

– Та те всички са педали – вдига рамене Прайс. – Британците де.

– Да, ама ти откъде разбра, Тимъти? – хили се Ван Патън.

– Ами видях го да чука Бейтмън в мъжкия кенеф на "Морган Стенни".

Въздъхвам с досада и се обръщам към Престън.

– Къде всъщност стажува Морисън?

– Абе не помня точно – почесва се той по главата. – Май е в "Лазард".

– Къде, къде? – не мирясва Макдърмот. – да не е в "Първа бостънска"? Или в "Голдмън", а?

– Абе не съм много сигурен – казва накрая Престън.

– Може и да е в "Дрексъл". Ама той е само заместник-аналитик по корпоративни финанси, а грозното му гадже с черни зъби движи покупките на някаква скапана фирма.

– Къде ще ядем все пак? – питам и търпението ми е спаднало на нула. – Трябва да направим резервация. Нямам намерение да вися прав в някой бар.

– Ама с какво е облечен тоя Морисън? – пита се на глас Престън. – Наистина ли е с костюм и с карирана риза?

– Това не е Морисън – обажда се Прайс.

– Кой е тогава? – упорства Престън и пак сваля очилата си.

– Това е Пол Оуен – отвръща Прайс.

– Не е Пол Оуен – казвам. – Пол Оуен е от другата страна на бара. Ей там.

Оуен е застанал до бара, облечен в двуреден вълнен костюм.

– Той е счетоводител на "Фишер" – припомня някой.

– Късметлия е копелето – промърморва друг.

– Късметлия е еврейското му копеле – заключава Престън.

– Айде стига бе, Престън – възмущавам се. – Това няма нищо общо.

– Как да няма бе, нали съм го виждал в службата, говори по телефона с шефа и си върти в ръцете свещник менора. А миналия декември домъкна в офиса елха за Ханука, копелето му мръсно – разказва Престън, внезапно оживен.

– А ти си въртиш гъза, Престън – засичам го спокойно.

– Не менора, а гъза си въртиш.

– Абе, Бейтмън, да ида ли да поръчам на Фреди от бара да ти изпържи няколко картофени палачинки, а? – Престън е истински разтревожен. – Дето евреите им викат латкес?

– Не ща – отвръщам му. – Но ти внимавай с антисемитските изказвания.

Гласът на разума. Прайс се навежда напред, за да ме потупа по гърба.

– Доброто комшийче, а?

– Да, доброто комшийче, което според теб разрешило на някакъв британец, аналитик по корпоративни финанси, да му пръсне задника – иронизирам го аз.

– Казах само, че си гласът на разума – хили се Прайс.

– Не съм казвал, че не си педал.

– Или дървен философ – добавя Престън.

– Точно така. – Впервам очи право в Прайс. – Питай Мередит дали съм педераст. Ще ти каже, ако успее да извади оная ми работа от устата си.

– Мередит е пачавра – обяснява Прайс, без да е особено засегнат. – Затова ѝ теглих шута.

– Ей, пичове, слушайте да ви разкажа един виц – потрива ръце Престън.

– Престън – казва му Прайс, – ти целият си един виц. Знаеш, че не си поканен на вечеря. Впрочем имаш готино сако, не се връзва с панталона, обаче цветовете се допълват.

– Голям мръсник си бил бе, Прайс, чак ме заболя сърцето – отговаря му подигравателно Престън. – Няма значение, слушайте сега: значи Джон Фицджералд Кенеди и Пърл Бейли се запознават на някакъв прием и отиват в Овалния кабинет да се изчукат. Чукат се те веднъж и на Кенеди му се доспива и... – Престън спира. – Уф, чакайте сега да се сетя как беше... А, да, Пърл Бейли му казва: "Абе, господин президент, искам още веднъж", а той ѝ вика: "Сега ще си подремна, пък след половин час... – Престън пак спира, съвсем объркан. – ...не, след час май беше... нищо де, след половин час, значи, ще се събудя и пак ще го направим, но през това време с едната ръка трябва да ме държиш за патката, а с другата за ташаците." Тя казва: "Окей", обаче защо трябва с едната ръка да ви държа за патката, а... с другата за ташаците..." – Престън забелязва, че Ван Патън се разсейва, като драска нещо по салфетката.

– Ей, Ван Патън, слушаш ли ме?

– Слушам бе – раздразнено отвръща Ван Патън. – Давай по-бързичко към края. Едната ръка на патката, другата – на ташаците, е ѝ?

Луис Карутърс все още стърчи до бара и чака да му налеят нещо за пиене. Сега пък ми се струва, че копринената му вратовръзка е от "Агнес Би". Не се вижда добре.

– Да, ама аз не слушам – обажда се Прайс.

– И той ѝ казва: "Ами защото..."

Престън пак запецва и поглежда към мен.

– Не ме гледай – казвам му. – Не аз разказвам виц.

– И той казва... уф, изхвърча ми от акъла.

– Това ли е краят? Изхвърча ми от акъла? – пита Макдърмот.

– Не бе, казва ѝ той: "Ами защото..." – Престън слага ръка на челото си и се замисля. – Уф, направо не ми се вярва, че мога да го забравя...

– О, Престън – въздъхва Прайс. – Ти си едно страхотно тъпо копеле.

– Изхвърча ми от акъла? – обръща се към мен Крейг.

– Абе нещо не мога да схвана.

– Ааа, да бе, да – извиква Престън. – Сетих се. "Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла."

И избухва в смях. След няколко мига мълчание всички започват да се смеят с изключение на мен.

– Точно така, това беше краят – гордо и с облекчение заявява Престън.

Ван Патън го приветства с вдигнат нагоре палец. Дори Прайс се смее.

– Мамка му – казвам, – това е ужасно.

– Защо? – пита Престън. – Ташаклийско е.

– Вярно, Бейтмън – добавя Макдърмот. – Я се усмихни.

– О, забравих бе. Бейтмън ходи с някоя от Американския съюз на цветнокожите – майтапи се Прайс. – Какво не ти харесва във вица?

– Не е смешен – отговарям му. – Расистки е.

– Ужасно копеле си, Бейтмън – казва Престън. – Трябва да спреш да четеш биографиите на Тед Бънди. – Престън се изправя и поглежда "Ролекс"-а си. – Е, момчета, трябва да изчезвам. Ще се видим утре.

– Да, пак по ракиено време, в същата кръчма – уточнява Ван Патън.

Престън се навежда още веднъж, преди да си тръгне.

– Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла.

– Добре де, разбрах, разбрах – избутвам го с ръце.

– Запомнете, момчета: малко са нещата в живота, които действат така добре, както "Кенууд".

Престън най-сетне се разкарва.

– Ябадабадуу – извиква Ван Патън.

– Абе не ви ли се струва, че пещерният човек е имал повече мозък в главата си от нас? – пита Макдърмот.

"Пастелите"


Направо ми се плаче, когато пристигаме в "Пастелите", защото съм сигурен, че няма да има свободни места, но масата, на която ни настаняват, се оказва добра и ме облива вълна на страхотно облекчение. Управителят на ресторанта в "Пастелите" е познат на Макдърмот и въпреки че направихме резервация само преди минути от таксито, ни превеждат покрай навалицата около бара към розовата, ярко осветена зала на ресторанта и сядаме в едно сепаре за четирима най-отпред. Да се уреди резервация в "Пастелите" е наистина невъзможно и Ван Патън, моя милост и дори Прайс сме впечатлени, изглежда дори, че малко завиждаме на постижението на Макдърмот. След като се натоварихме в таксито на улица Уотър, изведнъж се сетихме, че никъде не сме направили резервация, и докато обсъждахме предимствата на едно ново калифорнийско-сицилианско бистро в Горен Ийст Сайд (което така ме изнерви, че ми идеше да сдъвча справочника "Загат"), постепенно се стигна до съгласие. Единствено Прайс нещо се противеше, но накрая сви рамене и заяви: "Дреме ми на оная работа", и използвахме портативния му безжичен телефон, за да запазим маса. Той включи уокмена си и така го наду, че чувахме записа на Вивалди въпреки шума на градското движение, който нахлуваше в таксито през полуотворените прозорци. По пътя Ван Патън и Макдърмот подхвърляха подигравателни шегички за големината на пишката му, към които се включих и аз. Пред "Пастелите" Тим сграбчи салфетката на Ван Патън с внимателно редактирания окончателен вариант на въпроса му до GQ, смачка я и я хвърли на някакъв скитник, сгушил се до входа на ресторанта с табелка в треперещите ръце с надпис: ГЛАДЕН СЪМ И НЯМАМ ДОМ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ.

Нещата, изглежда, се нареждат добре. Главният келнер ни изпраща по един "Белини"[8] с комплименти на заведението, което не ни пречи да си поръчаме още нещо за пиене. От тонколоните звучи песента Then he kissed те на "Ронетс", нашата келнерка е със страхотно тяло и дори Прайс сякаш се поотпуска, въпреки че мрази това заведение. Отгоре на всичко точно срещу нас са седнали четири мацета, всичките изглеждат страхотно – руси и с големи цици; едната е облечена в двулицева вълнена рокля-риза "Калвин Клайн", втората е с плетена вълнена рокля и елече с копринени връзчици от "Джефри Бийн", третата носи симетрична плисирана пола от тюл, бродиран нагръдник от фино кадифе от "Кристиан Лакроа" и обувки с високи токчета "Сидони Ларици", а четвъртата е с черна рокля без презрамки и с пайети под жакет от вълнен креп, шит от "Бил Блас". От тонколоните гърми Dancing in the street на "Шърлис" и звукът, кънтящ от високия таван на залата, е толкова силен, че трябва да крещим, за да стигнат поръчките ни до ушите на стегнатата келнерка, облечена в двуцветен вълнен костюм от "Мирон дьо Премонвил" и с кадифени боти, която – почти съм сигурен – флиртува с мен: усмихва ми се сексапилно, докато за мезе поръчвам сепия със златист хайвер, и ме гледа така сластно и втренчено, когато поръчвам задушено в гърне със сос от зелени домати, че се налага да сведа адски сериозен и умислен поглед към розовия "Белини" в чаша за шампанско, за да не си помисли, че проявявам прекален интерес към нея. Прайс си поръчва мексикански хлебчета и еленово месо със сос от кисело мляко, украсено с папрат и резенчета манго. Макдърмот поръчва сашими с козе сирене и пушена патица с цикория и кленов сироп. Ван Патън пък избира наденичка, печена в раковина, и сьомга на скара с малинов оцет и гуакамоле. Климатичната инсталация в ресторанта е надута до краен предел и започвам да съжалявам, че не си взех новия пуловер "Версаче", който купих миналата седмица от "Бергдорф". Щеше да ми отива на костюма.