Тимъти го поглежда с такова пълно презрение, че чак ми е трудно да го постигна, но се напрягам и правя каквото мога. На Вандън това ѝ се вижда забавно, ала за жалост то допада и на Кортни, та започвам да подозирам, че този Мунчо ѝ се струва привлекателен. Само че и аз да ходех с Луис Карутърс, щях да мисля същото. Ивлин се засмива незлобиво.

– О, Сташ, ще ни умориш от смях.

След миг със загрижен израз пита:

– Иска ли някой още темпура?

Ивлин е директор в "Еф У ай Ай", компания за финансови услуги.

– Дай на мен – обаждам се и вдигам от подноса едно парче, въпреки че не смятам да го ям, защото е пържено.

Всички около масата започват да се самообслужват и вече не обръщат никакво внимание на Сташ. Наблюдавам Кортни как дъвче и преглъща.

След дълго и някак съсредоточено мълчание Ивлин се опитва да подхване разговор.

– Вандън учи в "Камдън".

– Така ли? – пита Тимъти с леден глас. – Къде е това?

– Във Върмонт – отговаря Вандън, без да вдига очи от вестника си.

Поглеждам Сташ, за да разбера дали е доволен от наглата ѝ лъжа, ала той се държи, сякаш нищо не е чул, сякаш е в друга стая или в някой пънкрок-клуб в търбуха на града. Притеснява ме и това, че останалите реагират по същия начин, а всички знаем, убеден съм, че "Камдън" е в Ню Хампшър.

– А ти къде си учила? – пита Вандън с въздишка, като вижда, че никой не се интересува от нейния "Камдън".

– Завърших "Дьо Розе", а после бизнес школа в Швейцария... – започва Ивлин.

– И аз се измъкнах жива от една швейцарска бизнес школа – обажда се Кортни, – само че в Женева. А Ивлин беше в Лозана.

Вандън захвърля вестника на масата до Тимъти и се подсмихва презрително, дори курвенски, и макар да ми е някак криво, че Ивлин не схваща нейното високомерие и не ѝ го връща, уискито ме е размекнало до състояние, в което дори не ми се приказва. Ивлин навярно си мисли, че Вандън е много готина, отвеяна и малко объркана, като всички артистични натури. Прайс вече не яде, Ивлин също; намирисва ми на кокаин, но не съм сигурен. Тимъти едновременно отпива яка глътка от чашата си и вдига вестника, като се усмихва на себе си.

– Центърът на града загива – чете той, после сочи с пръст всяка дума поотделно и повтаря. – На кого ли пък му дреме?

– Ей – провиква се Вандън обидено. – Това ни засяга.

– О-хохо – смее се Тим предизвикателно. – Това ни засяга, така ли? Ами кланетата в Шри Ланка, скъпа? Те не ни ли засягат? Кажи де, Шри Ланка не ни ли засяга?

– На това във Вилидж му викаме безразличие – свива рамене Вандън. – Разбира се, че и това ни засяга.

Сташ проговаря неочаквано, без да вдига очи от сушито.

– Казва се Тонка. – В гласа му се долавя досада, но говори равно и тихо. – Тонка се казва, а не Шри Ланка. Разбрахте ли? Тонка!

Вандън свежда поглед и измънква само едно "О".

– Мисълта ми беше дали знаеш какво става в Шри Ланка. Знаеш ли например, че там сикхите избиват израелците с тонове? – бъзика я Тимъти. – Това не ни ли засяга?

– Някой иска ли ролце капамаки? – прекъсва го бодро Ивлин и повдига с ръка една чиния.

– Хайде стига, Прайс! – обаждам се и аз. – Има по-важни неща от Шри Ланка, които ни вълнуват. Разбира се, че външната ни политика е важна, но има по-належащи проблеми.

– Като какви например? – упорства той, без да изпуска Вандън от погледа си. – Впрочем защо имам лед в соевия сос?

– Е – започвам колебливо, – ами най-напред трябва да свършим веднъж завинаги с апартейда. И да обуздаем надпреварата в ядреното въоръжаване, да сложим край на тероризма и на глада по света. Да си осигурим силна национална отбрана, да не допуснем разпространение на комунизма в Централна Америка, да съдействаме за мирното разрешаване на конфликта в Близкия изток и да се пазим от военна намеса отвъд океана. Трябва да направим всичко, за да бъде Америка уважавана световна сила. Това обаче не бива да омаловажава вътрешните ни проблеми, които са също толкова, ако не и по-важни. По-добри и по-достъпни грижи за възрастните хора, ограничаване на епидемията от СПИН и откриване на лекарство за болестта, почистване на околната среда от токсичните отпадъци и промишленото замърсяване, подобряване на качеството на преподаване в началните и средните училища, затягане на законите срещу престъпността и наркотиците. Трябва да направим така, че обучението в колеж да е достъпно и за средната класа, да не закриваме службите за социално подпомагане на възрастните хора, да запазим природните си ресурси и резерватите, да намалим влиянието на комисиите за политическо действие...

Всички на масата са ме зяпнали от неудобство, дори и Сташ, но вече съм подкарал здравата и не мога да спра.

– В икономическо отношение обаче сме гола вода. Трябва да намерим начин за удържане на инфлацията и за намаляване на бюджетния дефицит. Освен това сме длъжни да осигурим преквалификация и работа за безработните, както и да защитим съществуващите в Америка работни места от нечестния внос от чужбина. Трябва да изведем Америка начело в новите технологии. Едновременно с това ни е необходимо съживяване на икономическия растеж и разрастване на производството. Да задържим ниски данъците върху доходите и лихвените проценти, създавайки по-добри възможности за дребния бизнес, да контролираме сливанията на големи корпорации и тяхното поглъщане.

Прайс едва не изплюва шведската си водка след този коментар, но аз се опитвам да хвана погледа на всеки един от присъстващите, най-вече на Вандън, която, ако махне зеления кичур и кожените изгъзици по тялото си и се поосвежи с малко аеробика и с блуза от "Лора Ашли", може да стане и красива. Защо обаче се чука със Сташ? Толкова е тромав и безличен, подстриган е грозно и има поне пет килограма в излишък; под черната тениска няма дори грам мускулче.

– Но не можем да пренебрегнем и социалните си нужди. Стига са се подигравали хората със социално-осигурителната ни система. Трябва да дадем храна и подслон на бездомните, да оказваме отпор на расовата дискриминация и да разширяваме гражданските права, като настояваме за равни права на жените, но да поизменим закона за абортите така, че да бъде защитено правото на живот, а и жената да има право на избор. Трябва още да наложим по-строг контрол върху притока на нелегални имигранти. Да насърчаваме връщането към традиционните нравствени ценности, да премахнем секса и насилието по телевизията, в киното, в поп музиката, навсякъде. Най-важното е да и възпитаваме младите хора в дух на социална загриженост към всички и на по-малко материализъм.

Допивам си уискито. Всички ме гледат смълчани. Кортни се усмихва и изглежда доволна. Тимъти само клати глава. Сякаш не може да повярва на ушите си. Ивлин е тотално озадачена от посоката, в която е тръгнал разговорът, и изправя се малко несигурно и пита иска ли някой десерт.

– Имам... сорбе – предлага тя сякаш в транс. – С вкус на киви, карамбола, черимоя, кактусов плод и уф... как му викаха... – Спира за миг тъпашкото монотонно изреждане и се мъчи да се сети за последния плод. – Ох, да бе, японска круша.

Никой не продумва. Тим бързо ми хвърля един поглед. Поглеждам Кортни, после Тим, накрая Ивлин. Ивлин улавя погледа ми и загрижено се взира в Тим. Аз също се обръщам към него, после поглеждам Кортни и пак се втренчвам в Тим, който още веднъж ме стрелва с очи, преди да отговори бавно и несигурно:

– Кактусова круша.

– Кактусов плод – поправя го Ивлин.

Поглеждам подозрително Кортни и след като тя си избира черимоя, казвам:

– Киви.

Тогава Вандън също си поръчва киви, а Сташ бавно и с отчетливо натъртване на всяка сричка изръсва:

– Шоколадови пръчици.

За миг Ивлин се стъписва, щом чува това, но бързо надява на лицето си маска на учтивост и добронамереност, отвръщайки:

– О, знаеш ли, Сташ, нямам шоколадови пръчици, въпреки че без съмнение би било много екзотично да се прави с тях сорбе. Вече казах, че имам черимоя, кактусова круша, карамбола... Ох, да му се не види, исках да кажа кактусов плод...

– Знам, чух те. Чух много добре – прекъсва я той. – Изненадай ме.

– Е, добре – отговаря Ивлин. – Кортни? Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се.

Кортни става, а аз проследявам как токчетата ѝ чаткат в посока към кухнята.

– Никакви пури, момчета! – провиква се Ивлин оттам.

– Не съм си помислял дори – процежда Прайс и прибира пурата в джоба на сакото си.

Сташ продължава да гледа сушито втренчено, с внимание, което ме плаши, и надявайки се да усети сарказма, го питам:

– Пак ли мръдна или що?

Вандън е направила ухилено лице от калифорнийската питка, която си беше сложила в чинията, обръща я към Сташ да я види и пита: