– О, скъпи, съжалявам. Наистина ми се искаше да идем в онова салвадорско бистро в Долен Ийст Сайд...

Прайс започва да ръмжи силно.

– ...но не можахме да направим резервация. Тимъти, престани да ръмжиш. – Тя взима парче моруна и внимателно го поставя в единия край на подноса, с което завършва някаква форма, приличаща на главно "Т". Изправя се и се отдръпва леко назад, за да го огледа. – Не знам. Станало ли е, не е ли...

– Казах ти да си държиш тук едно шише "Финландия" – мърмори Тимъти, който ровичка из бутилките в бар-шкафа. – Никога не купува от тази водка – оплаква се той сякаш на себе си, а всъщност на всички нас.

– О, Тимъти, престани. Не те ли задоволява "Абсолют"? – пита го Ивлин и някак замислено се обръща към Кортни. – Калифорнийското руло трябва да се подреди по ръба на подноса, нали така?

– Бейтмън, ще удариш ли едно? – въздъхва Прайс.

– "Джей енд Би" с лед – отговарям му и изведнъж ми идва наум, че Мередит не е поканена, и това ми се струва странно.

– О, Господи. Стана абсолютен миш-маш – изплаква Ивлин. – Направо ми се реве, кълна се.

– Сушито изглежда превъзходно – успокоявам я.

– Ами! На нищо не прилича – хленчи тя. – Погледни само!

– Глупости! Сушито си е прекрасно – продължавам и за да съм по-убедителен, гребвам с пръсти едно парченце от края и го лапвам, като сумтя от удоволствие, прегръщам Ивлин изотзад и с пълна уста успявам да кажа:

– Ммм, разкошно е.

Тя ме пошляпва игриво, явно доволна от реакцията ми, накрая внимателно допира бузата си до моята, сякаш за целувка, и пак се обръща към Кортни. Прайс ми подава чаша и тръгва към хола, като се опитва да махне нещо от блейзера си.

– Ивлин, имаш ли четка за дрехи?

Бих предпочел да гледам бейзболния мач или да се поизпотя на "гладиаторите" в спортната зала, можех да прескоча до онзи салвадорски ресторант, за който прочетох добри отзиви и в списание "Ню Йорк", и в "Таймс", вместо да ям тук, но на вечерите у Ивлин това им е хубавото, че съм близо до дома си.

– Нали може соевият сос да не е точно със стайна температура? – пита Кортни. – Мисля, че в едно от блюдата има лед.

Ивлин трупа внимателно ивици светлооранжев джинджифил до малка порцеланова купичка, пълна със соев сос.

– Не, не може. Хайде, Патрик, бъди така добър и извади бирата от хладилника. – Изглежда обаче, че ѝ писва да реди джинджифила, защото го трупва върху подноса.

– Недей, недей! Аз ще я извадя.

Премествам се все пак до хладилника. В кухнята се връща Прайс с мрачен поглед и пита:

– Кой, по дяволите, е онзи в хола?

Ивлин се прави, че не разбира.

– Кого имаш предвид?

Кортни предупреждава:

– Ивлин! Надявам се, че си им казала.

– Кой е? – питам и изведнъж ме обзема страх. – Виктор Пауъл ли?

– Не, Патрик, не е Виктор Пауъл – отговаря Ивлин разсеяно. – Един мой приятел, художник, казва се Сташ. И Вандън, гаджето му.

– О, значи онова нещо там е маце? – учудва се Прайс.

– Иди да хвърлиш едно око, Бейтмън. Я да видим дали ще отгатна. От Ийст Вилидж са, нали?

– Престани, Прайс – кокетничи тя и отваря бутилки бира. – Защо не? Вандън учи в "Камдън", а Сташ живее в Сохо, какво толкова.

Измъквам се от кухнята, минавам покрай гостната, където масата е вече подредена и восъчните свещи от "Зона" горят в сребърните свещници от "Фортуноф", и влизам в хола. Не мога да определя в какво е облечен Сташ, защото е изцяло в черно. Вандън има зелени кичури в косата си. Зяпа някакъв хевиметъл видеоклип по Ем Ти Ви и пуши цигара.

– Хмхм – прокашлям се аз.

Вандън поглежда към мен едва-едва, струва ми се, че е дрогирана до козирката. Сташ не помръдва.

– Здрасти. Аз съм Пат Бейтмън.

Протягам ръка, забелязвам отражението си в огледалото отсреща и се усмихвам на добрия си външен вид.

Тя поема ръката ми, без да продума. Сташ пък почва да си мирише пръстите.

Зарязвам ги и се връщам в кухнята.

– Разкарай я оттам! – беснее Прайс. – Гледа като откачена това Ем Ти Ви, а аз искам да видя предаването на Макнийл и Лерър.

Ивлин още не е свършила с отварянето на големите бутилки вносна бира и разсеяно отбелязва:

Бързичко трябва да излапаме това чудо, иначе всички ще се изтровим.

– Тя има зелен кичур в косата си – викам им. – И пуши.

– Бейтмън – казва Тим, без да откъсва очи от Ивлин.

– Да? – отвръщам. – Какво има, Тимъти?

– Голям си зевзек.

– О, остави Патрик на мира – обажда се Ивлин. – Той ми е комшийче. Не си зевзек, нали, Патрик?

Тя сякаш е на Марс и аз се насочвам към бара, за да си забъркам още едно питие.

– Комшийче – Тим кима с глава и се хили доволно, но след миг изражението му се променя на сто и осемдесет градуса и със зверски глас пак пита Ивлин дали има четка за дрехи.

Ивлин привършва с отварянето на бутилките японска бира и нарежда на Кортни да повика Сташ и Вандън от хола.

– Това трябва да го изядем веднага, иначе става отровно – мърмори на себе си тя, докато оглежда още веднъж цялата кухня, за да е сигурна, че нищо не е забравила.

– Дано успея да ги отлепя от новия видеоклип на "Мегадет" – отвръща ѝ Кортни, преди да излезе.

– Трябва да говоря с теб – казва Ивлин.

– За какво? – питам я и приближавам към нея.

– Не, не – тръсва тя глава и посочва към Тим, – трябва да говоря с Прайс.

Тим все още я гледа на кръв. Аз си трая, зазяпал съм се в чашата му.

– Хайде, бъди така добър – казва ми тя – и сложи сушито на масата. Темпурата е в микровълновата, а сакето всеки момент ще заври...

Гласът ѝ заглъхва, докато отвежда Прайс от кухнята.

Чудя се откъде Ивлин е взела това суши – и рибата тон, и моруната, и скумрията, и скаридите, и змиорката, дори рибата бонито изглеждат толкова пресни с купчинките горчица и с джинджифила, поръсен точно където трябва върху подноса от сервиза "Уилтън", – но ми допада мисълта, че не зная, няма да разбера и никога няма да попитам откъде е, и сушито ще си стои в средата на прозрачната маса от "Зона", купена на Ивлин от баща ѝ като някакъв тайнствен дар от Ориента, и докато оставям блюдото, зървам отражението си в стъкления плот на масата. Кожата ми изглежда по-тъмна на светлината на свещите, обаче подстрижката, която ми направиха миналата сряда в "Джио", е жестока. Наливам си още едно питие. Притеснява ме мисълта за наличието на натрий в соевия сос.

Четирима сме седнали около масата и чакаме Ивлин и Тимъти да се върнат – нали отидоха да търсят четка за дрехи. Седя начело на масата и опъвам яки глътки "Джей енд Би". Вандън се е настанила на другия край и без особен интерес чете някакво мърляво вестниче от Ийст Вилидж, името му е "Измама", а на първа страница огромно заглавие гласи: Центърът на града загива. Сташ е забучил японска клечка за хранене в самотно парче моруна, което лежи в средата на чинията му като приковано в хербарий лъскаво насекомо, а клечката стърчи право нагоре. От време на време той разхожда парченцето суши из чинията с помощта на клечката, но не поглежда нито към мен, нито към Вандън, нито към Кортни, която седи от едната ми страна и си пийва сливово вино от чаша за шампанско.

Така минават сигурно двайсет минути, преди Ивлин и Тимъти да се върнат. Ивлин изглежда съвсем леко зачервена. Тим ме гледа ядосано, сяда от другата ми страна с току-що налято питие и се навежда към мен да ми каже нещо, но в този миг Ивлин го прекъсва.

– Не там, Тимъти. – Ръката ѝ сочи празния стол до Вандън. – Момче-момиче, момче-момиче.

Ядосаният му поглед се прехвърля към Ивлин и той някак боязливо се премества до Вандън, която се прозява и прелиства вестника си.

– Е, хайде – обявява Ивлин усмихната, доволна от блюдото, което е сервирала, – започвайте да лапате.

Тогава забелязва парчето суши, което Сташ е забучил в чинията си. Навел се е ниско над чинията и нещо му говори. Лицето ѝ за миг помръква, ала събира смелост да се усмихне и изчуруликва:

– Иска ли някой сливово вино?

Всички мълчат, но след малко Кортни, която не откъсва очи от чинията на Сташ, вдига колебливо чашата си и с нещо като усмивка изтърсва:

– Много е... вкусно, Ивлин.

Сташ не обелва дума, въпреки че навярно не се чувства много на място сред нас, тъй като по нищо не прилича на останалите мъже в стаята – косата му не е зализана назад, не носи тиранти, няма очила с рогови рамки, черните му дрехи не са му по мярка, не изпитва желание да запали пура, вероятно никога не би могъл да запази маса в "Камолс", изобщо пълна скръб. Поведението му обаче не може да бъде оправдано, седи там като хипнотизиран от блестящото парче суши и точно когато всички смятат да не му обръщат повече внимание, да гледат другаде и да си ядат порцията, той се изправя, сочи с показалец право в чинията и заявява:

– Нещо мърда!