– Моля, бихте ли разкарали тия работи – обръща се Прайс към момчето с количката за съдове, като сочи към чашите с "Белини".

– Чакай, Тим – обажда се Ван Патън. – По-спокойно. Аз ще ги изпия.

– Това е евробоклук, Дейвид – обяснява му Прайс.

– Евробоклук.

– Можеш да пийнеш моето, Ван Патън – казвам.

– Чакай – провиква се Макдърмот и задържа момчето с ръка. – И аз не си давам моето.

– Защо бе? – пита Прайс. – Да не искаш да сваляш оная арменка до бара?

– Коя бе? – Ван Патън се оживява и опъва врат, за да види мацето.

– Прибирай ги всичките – нарежда Прайс, съвсем нервиран.

Момчето покорно вдига чашите от масата, покланя се на цялата маса и изчезва.

– Защо се правиш на началник? – хленчи Макдърмот.

– Ей, пичове, я вижте кой влиза. – Ван Патън дори подсвирва. – Майко мила!

– Мамка му, дано не е пак оня идиот Престън – въздъхва Прайс.

– Ааа, не, не – отвръща Ван Патън със злокобен глас.

Още не ни вижда.

– Виктор Пауъл? Пол Оуен? – питам разтревожено.

– Двайсет и четири годишен и струва, да кажем, отблъскващо количество мангизи – насочва ни Ван Патън и се подсмихва хитро. Онзи явно го забелязва, защото се ухилва толкова широко, че чак зъбите му ще изпадат. – Абсолютен лайнар.

Проточвам врат, но не мога да видя нищо.

– А, сигурно е Скот Монтгомъри – казва Прайс. – Нали? Скот Монтгомъри е.

– Може и той да е – дразни го Ван Патън.

– Скот Монтгомъри, това джудже – презрително казва Прайс.

– Браво, Прайс – хвали го Ван Патън. – Ти си безценен.

– Гледай само как ще му се израдвам. – Прайс се извръща. – Все едно че виждам земляк от Джорджия.

– Леле – обажда се Макдърмот, – само как се е издокарал, ще получа стрес.

– Аз вече получих – добавя Прайс. – Тоест стреснах се.

– Ау – включвам се и аз, – какво елегантно морскосиньо!

– Какво фино каре – шепне Ван Патън.

– Малко е прекалил с бежовото – констатира Прайс.

– Ето го, идва – поизправям се аз на стола.

Скот Монтгомъри приближава сепарето ни, облечен в двуреден тъмносин блейзер с копчета, имитиращи черупка на костенурка, раирана риза от парен, мачкан памук, поръбена с изпъкващи червени конци, крещяща копринена вратовръзка с бели, сини и червени шарки от "Хюго Бос" и тъмновиолетови вълнени панталони от "Лазо" с четири басти отпред и срязани под ъгъл джобове. В ръката си носи чаша шампанско, която подава на момичето с него. Тя прилича на фотомодел: откъм цици – горе-долу, задник – никакъв, дълги крака. Облякла е пола от вълнен креп и велурено елече от кашмир, през свитата ѝ ръка е преметнато велурено палто, също от кашмир – всичко от "Луис Дел'Олио". Обувки с високи токчета от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". Очила от "Ален Микли". Чанта от пресована кожа "Хермес".

– Здрасти, аверчета. Как я карате? – Монтгомъри говори с тежък акцент, характерен за Джорджия. – Т'ва е Ники. Ники, т'ва е Макдоналд, т'ва – Ван Бурън, Бейтмън.

– Страхотен тен имаш бе – и гус'ин Прайс.

Той се здрависва само с Тимъти, после си взема чашата с уиски от Ники. Тя се усмихва учтиво като някакъв робот, навярно не знае английски.

– Монтгомъри – заговаря го Прайс съвсем спокойно, без да откъсва очи от Ники. – Какво става с теб?

– Гле'ам, аверчета, че сте се уредили със супермаса.

Показа'а ли ви сметката? Майтапя се бе.

– Слушай, Монтгомъри – продължава Прайс, втренчен в Ники, с учтив тон, сякаш говори на някой непознат.

– Кога ще те пробвам на скуош?

– Обади ми се – разсеяно отговаря Монтгомъри, докато оглежда ресторанта. – Тва там не е ли Тайсън бе? Ето ти една визитка.

– Чудно! – Прайс прибира картичката в джоба си. – Какво ще кажеш за четвъртък?

– Не мога. Утре отивам в Далас, но... – Монтгомъри вече си тръгва, за да не изпусне някой друг, и придърпва Ники със себе си. – Дру'ата седмица може.

Ники ми се усмихва, после свежда поглед към пода – от розови и сини варовикови плочи, подредени в триъгълни шарки, – сякаш там, долу бе отговорът, обяснението, причината защо се влачи с Монтгомъри. Разсеяно се питам дали не е по-възрастна от него и дали не се опитва да флиртува с мен.

– Ще се видим по-късно – казва Прайс.

– Да, да, аверчета...

Монтгомъри вече е насред ресторанта. Ники се промушва между масите след него. Сбъркал съм – има си задниче момичето.

– Осемстотин милиона – Макдърмот подсвирва и клати глава.

– Завършил ли е колеж? – питам.

– Ха познай кой – казва Прайс.

– "Ролинс"[9]? – гадая аз.

– Дръж се да не паднеш – предупреждава ме Макдърмот. – "Хамдън-Сидни"[10].

– Eгa ти паразита, голям смотаняк е – заключава Ван Патън.

– Да, ама струва осемстотин милиона – повтаря натъртено Макдърмот.

– Иди тогава да му направиш един минет, та да млъкнеш най-после – сопва му се Прайс. – Седнал да ми се превъзнася по някакво джудже!

– Обаче гаджето си го биваше – отбелязвам.

– Ааа, супер е – съгласява се Макдърмот.

– Дума да няма – кима Прайс утвърдително, но със злоба.

– Абе – опечалено казва Ван Патън, – аз я познавам тая.

– Ай стига бе! – възкликваме всички в хор.

– И къде я забърса, в "Тунела" ли? – заяждам го.

– Не – отговаря той и отпива от чашата си. – Фотомодел е. Не яде нищо, пълна алкохоличка, адски нервна кучка. Сто процента французойка.

– Ще ме умориш от смях бе – прекъсвам го, но не съм много сигурен лъже ли, или не.

– Да чукнем басче, искаш ли?

– И какво от това? – свива рамене Макдърмот. – Ще го отнесе като бръмбар сламка.

– Стига бе. Тая пие по литър "Столичная" на ден, повръща я и пак си я изпива – обяснява Ван Патън. – Пълна алкохоличка е, Макдърмот, не разбираш ли?

– Долна пълна алкохоличка – промърморва Прайс.

– Няма значение – заявява смело Макдърмот. – Много е готина. Искам да я чукам. И да се оженя за нея. И да ми роди деца.

– Не се излагай бе – кори го Ван Патън на майтап. – да не си луд да се жениш за някаква, дето освен водка с боровинков сок друго не може да роди.

– Прав е – обаждам се.

– Да. А пък му се ще да награби и оная арменка на бара – хили се Прайс. – Какво ще ти роди тя, а? Сигурно бутилка "Корбел" и литър сок от праскови?

– Коя арменка бе? – пита Макдърмот съвсем изнервен и пак извива нагоре врат.

– Уф, писна ми от вашите тъпотии – въздъхва Ван Патън.

Управителят се отбива за малко при нас, за да поздрави Макдърмот, изведнъж забелязва, че на масата ги няма задължителните коктейли "Белини" и хуква нанякъде, преди някой от нас да успее да го спре. Чудя се откъде ли Макдърмот познава така добре Ален – може би чрез Сесилия? Това малко ме вкисва, но за да сме квит, решавам да им покажа новата си визитна картичка. Изваждам я от портфейла от кожа на газела ("Барни" за 850 долара), хвърлям я на масата и чакам как ще реагират.

– Какво е това? – оживява се Прайс.

– Нова визитна картичка – отвръщам с привидно безразличие, но не мога да сдържа гордата си усмивка. – Какво ще кажете?

– Оо! – Макдърмот я вдига от масата и я върти между пръстите си, истински впечатлен. – Много е готина. Ето, виж. – Подава я на Ван Патън.

– Вчера ги взех от печатницата – отбелязвам.

– Готин цвят – установява Ван Патън, докато я разглежда отблизо.

– Да, цвят на кост – пояснявам. – А шрифтът се нарича Siliart rail.

– Silian rail ли? – пита Макдърмот.

– Да. Не е лош, нали?

– Много е готин, Бейтмън – някак предпазливо казва това завистливо копеле Ван Патън. – Обаче това е нищо... – изважда портфейла си и слага на масата до пепелника друга картичка. – Вижте тази.

Всички се надвесваме да разгледаме картичката на Дейвид и Прайс проговаря първи.

– Жестока е.

Болезнена завист ме обзема, когато виждам колко елегантен е цветът ѝ и колко изискан е шрифтът. Стискам здраво юмрук, докато Ван Патън уточнява:

– Цвят на яйчена черупка и шрифт Romalian. – Обръща се към мен. – Как ти се струва?

– Готина е – отвръщам с пресъхнало гърло и кимам на момчето с количката, което ни носи още по един "Белини".

– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!

Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.

– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.

– Вижте моята.

Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.

Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.

– Удължен шрифт, бледосива хартия...

– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...