Annotation

„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.


АМЕРИКАНСКИ

Майтапи

Утрин

"При Хари"

"Пастелите"

"Тунела"

Служба

Спортен клуб

Среща

Химическо чистене

"При Хари"

"Шезлонгите"

Заседание

Видеотека и "Д'агостино"

Козметичен салон

Среща с Ивлин

Вторник

"Дженезис"

Обяд

Концерт

Четвъртък следобед

Клуб "Йейл"

Убиване на куче

Момичета

На пазар

Коледен купон

"При Нел"

Пол Оуен

"Пол Смит"

Рожден ден с брат ми

Обяд с Бетани

Четвъртък

Уитни Хюстън

Вечеря със секретарката

Детектив

Лято

Момичета

Разправия с педал

Убиване на дете в зоопарка

Момичета

Плъх

Още една нощ

Момиче

Друг нов ресторант

Сготвя и яде момиче

"Узи" в спортния клуб

Преследване в Манхатън

"Хюи Луис енд дъ нюз"

В леглото на Кортни

"Смит и Воленски''

Нещо по телевизията

"Сандстоун"

Най-добрият град за бизнес

Щанги

Краят на осемдесетте

Аспен

Свети Валентин

Скитник на Пето авеню

Нов клуб

Таксиджия

"При Хари"

За книгата

За автора

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30


АМЕРИКАНСКИ


ПСИХАР


Посвещавам на Брус Тейлър



БРЕТ


ИЙСТЪН


ЕЛИС



Това е една измислена история.


Всички лица, случки и диалози –


 с изключение на случайно споменати общественици,


 стоки или услуги – са плод на въображението


 и нямат отношение към действителни личности,


 нито пък имат за цел да поставят под съмнение


 качеството на стоките или услугите


на която и да било фирма.


" И авторът на записките, и самите "Записки " са, разбира се, измислени. Тези хора като съчинителя на тези записки не само могат, но дори трябва да съществуват, като се имат предвид онези обстоятелства, при които поначало се е формирало нашето общество. Аз исках да обрисувам пред публиката по-ясно от друг път един характер от неотдавна миналото време. Той е един от представителите на поколението, което си отива. В откъса, озаглавен "Подземието" тази личност представя сама себе си, своите възгледи и сякаш иска да изясни причините, поради които се е явила и е трябвало да се появи в нашата среда. В следващия откъс идват вече самите "записки " на тази личност за някои събития от нейния живот. "

"Записки от подземието"

Фьодор Достоевски


"Хората дълбоко се мамят, като си мислят, че добрите обноски са само израз на хубави идеи. Има най-различни типове поведение, които могат да се изразяват с добри обноски. Именно в това е смисълът на цивилизацията – да правим нещата благоприлично, а не грубо. Една от грешките ни бе натуралистичното русоистко движение от шейсетте години с призива: " Защо не си кажеш онова, което мислиш? " В цивилизованото общество трябва да има някакви ограничения. Ако се водехме от всеки наш порив, щяхме да се избиваме един друг. "

Госпожица Добри обноски (Джудит Мартин)


" Нещата се разпадаха, но на кого ли му пукаше? "

"Токинг Хедс"


Майтапи


НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ е надраскал някой с кървавочервени букви върху фасадата на "Кемикъл Банк" недалеч от ъгъла на Единайсета улица и Първо авеню, а ярките букви са достатъчно едри, за да се забележат от задната седалка на таксито, провиращо се между автомобилите на излизане от Уолстрийт, обаче точно когато Тимъти Прайс съзира надписа, един автобус се изравнява с колата, та изрисуваната на него реклама за "Клетниците"[1] скрива всичко от погледа му, но на Прайс, който работи за "Пиърс енд Пиърс" и е на двайсет и шест, сякаш не му пука, защото казва на шофьора, че ще му даде пет долара, ако надуе радиото – по УКВ-то са пуснали Be my baby, – а таксиджията, чернокож неамериканец, само това и чака.

– Аз съм находчив – говори си Прайс. – Творческа личност съм, млад, безскрупулен, адски навит, адски печен. Накратко казано, обществото не може да си позволи да ме изгуби. Аз съм част от актива му.

Поуспокоява се, продължава да зяпа през мръсния прозорец на таксито, загледан може би в думата СТРАХ, изпръскана с червен спрей върху фасадата на "Макдоналдс" на ъгъла на Четвърта улица и Седмо авеню.

– Абе, както и да го сучеш, факт си е, че на никой не му дреме за бачкането, всеки си мрази работата и аз мразя моята, а и ти си ми казвал, че ненавиждаш твоята. Обаче какво да правя? Да се върна в Лос Анджелис ли? Няма да стане. Затова ли се преместих от Калифорнийския университет в Станфърд? Та мисълта ми е само аз ли смятам, че не печелим достатъчно пари?

Като във филм отнякъде изскача друг автобус и друга реклама на "Клетниците" скрива думата – определено не е предишният автобус, защото на тази реклама някой е написал ПУТКА върху лицето на Епонин. Тим си ги реди, без много да му мисли.

– Тук имам собствен апартамент. Имам си и жилище в Хамптънс, мамка му.

– Родители, копеле. Родители трябват.

– Изплащам си им го. Абе дай му жега на това шибано радио – подхвърля той между другото на шофьора, от говорителите все още гърми парче на "Кристалс".

– Не може повече – май отвръща таксиджията.

Тимъти не го и поглежда, ами продължава раздразнено:

– Само да сложат блаупунктове в такситата, и оставам да живея в тоя град. Защо не инсталират О Де Ем Три или О Де Це Две, или някоя друга стереосистема, а? – Тонът му става по-кротък.

– Една от двете. Хипарска работа, приятелче, много хипарска.

Сваля от врата си слушалките на уокмена, който изглежда скъп, и подхваща:

– Ама наистина, така мразя да се оплаквам – и от боклуците, и от болестите, и от този мръсен град, който е абсолютна кочина, и ти го знаеш, и аз го знам... – не спира да нарежда той, докато отваря новото си куфарче от телешка кожа, което си е купил от "Д. Ф. Сандърс". Слага уокмена вътре до мобилния "Панасоник" (преди имаше "НЕК 9000 Порта") и измъква днешен вестник. – Глей сега какво има в един-единствен брой... ммм... удушени фотомодели, бебета, хвърлени от покрива, убити деца в метрото, митинг на комунисти, очистен бос на мафията, някакви нацисти... – разлиства страниците с настървение.

– ...бейзболисти, хванали СПИН, пак някакви мафиотски лайна, бездомници, всякакви маниаци, педерасти мрат като мухи по улиците, жени износват чужди деца, отлага се представление на някаква сапунена опера, хлапетии нахлули в зоопарк и изгорили живи сума ти животни, като преди това ги измъчвали, пак нацисти... и най-смешното е, че всичко това става в този град, не някъде другаде, а точно тук... о, чакай, я виж, още има за нацистите, безизходица, задръстване, някакви търговци на бебета, на черно, разбира се, заразени със СПИН бебета, къща, рухнала върху дете, а – срутил се и един мост...

Гласът му внезапно секва, той впива поглед в един просяк на ъгъла на Втора и Пето авеню, поема дълбоко дъх и казва тихо:

– Двайсет и четвъртият, който виждам днес. Все си ги броя.

След малко, без да се обръща назад, пита:

– Защо не носиш онзи тъмносин блейзер със сивите панталони?

Прайс е облечен във вълнен костюм с копринени нишки от "Ерменегилдо Зеня", памучна риза с френски ръкавели от "Айк Бехар", копринена вратовръзка от "Ралф Лоран" и кожени патъци от "Фратели Росети". Очите му са забити в днешния брой на "Поуст". Чете някаква история – средна хубост – за двама души, изчезнали по време на празненство на борда на яхтата на полуизвестна нюйоркска знаменитост, докато корабчето обикаляло острова. Единствените следи били пръски съсирена кръв и три счупени чаши за шампанско. Полицията подозира, че става въпрос за жестоко убийство, а резки и драскотини по палубата навеждат на предположението, че е било извършено с мачете. Трупове не са открити. Заподозрени няма. Прайс се запи днес още от обед, не се спря и докато играеха скуош, а в "При Хари" – на три уискита "Джей енд Би", разредени с вода, продължи да боботи далеч по-интересни неща за сметката на Фишер, с която се занимава Пол Оуен. Няма да млъкне този Прайс.