Ивайло Петров
Хайка за вълци

На София, малката ми дъщеря, която може вече да казва татко.

По онова време процесът на тъй наречената индустриална миграция бе завършил успешно и в моето село останаха на доизживяване само възрастни и престарели хора. Най-младите бяха над петдесет, тъй че и процесът на ражданията бе приключил успешно. От седем години в селото се бе родило едно дете, на тракториста, и той бе преселник. През есента детето ходило на училище в централното село с автобуса на тамошното ТКЗС, който сутрин минавал да взема деца и от други две съседни села. Откак хвана големият студ, автобусът не се отбивал да взема детето, защото до централното село нямаше още асфалтов път, а по черния, затрупан със сняг и скован в поледица, не можеше да се движи какво да е превозно средство. По тази причина между другото и аз не успях да се измъкна от селото цели десет дни.

Случаят с детето на тракториста бе станал общоселска тема, та когато една неделна утрин отидох в хоремага (навярно си спомняте, че преди години в нашите селища имаше едни такива многообещаващи богоугодни заведения — хотел, ресторант, магазин, — които си останаха най-обикновени кръчми), мъжете пак разговаряха за него. Бяха ми разказвали не знам колко пъти за това дете, но и сега трябваше да изслушам историята от край до край и, разбира се, да се изкажа по въпроса. Казах това, което всички бяха казвали от месец насам, а именно, че, от една страна, училищните власти в централното село са виновни, задето не изпращат автобуса за детето, а, от друга страна, пък не са виновни, защото автобусът не може да се движи в такава поледица.

— Разбирам, че работата е заплетена — викаше разпалено трактористът, — ама от туй по-топло не ми става. Искам детето си да уча, човек да го направя и туйто!

Между другото започна и комката на домашните вина, на която бях поканен. В края на декември вината се избистрят и нашенци имаха обичай да донасят по едно шише в кръчмата, за да чуят мнението на другите за качествата на „домашното производство“. Бай Трендо Мангъра на бърза ръка постави чаши на масата и с професионална сръчност разля първото шише на равни части. Откак го помня, той бе кръчмар и си остана кръчмар, въпреки превратностите на времето. Когато се основаваше кооперативното стопанство, се поде някакъв въздържателски почин за затваряне на кръчмите, та поискаха да го хванат на друга работа, но той се изплъзна и изчезна за няколко години. Отишъл в друго село, а оттам в града и отворил кръчма срещу градската касапница. Най-добрите му и постоянни клиенти били касапите, все нахакани мъже и заклети пиячи. Били седем човека и пристигали рано-рано, преди изгрев-слънце. Обръщали на крак по едно-две юзчета и ръмжели: „Ммм-ъх, изгори ми душата, пущината!“ Мангъра оставял от вечерта в юзчетата вода да се измирисват, а сутрин ги напълвал с ракия и ги нареждал на тезгяха да пести времето на касапите. Една сутрин се позабавил нещо в склада, а като се върнал, гледа — ония се наредили на тезгяха, надигат юзчетата с чиста водица, тръскат глави и хвалят ракията: „Тоз път от най-силната си налял!“ Оттогава Мангъра нито веднъж не им налял ракия, а те нито веднъж, в продължение на цяла година, не разбрали, че пият вода.

Докато разправяше този случай от кръчмарското си житие-битие, бай Трендо Мангъра отпи пръв и се произнесе:

— Бравос, Калчо, направил си вино екстра файн!

Останалите приеха равнодушно тази оценка, защото знаеха, че поради дългогодишна употреба на алкохол кръчмарят отдавна бе загубил вкус към напитките, също като касапите, за които току-що бе разказал. Всички се обърнаха към Стоян Кралев Кралешвили, който минаваше за най-добрия дегустатор между тях. Той вдигна чашата до устата си, отпи една голяма глътка и се загледа в лозунга, съчинен вероятно от кръчмаря, а изписан от калиграфската ръка на Иван Шибилев Пенкилера: „Социализмът и алкохолът се мразят като куче и котка, но живеят под един покрив.“ Останалите мъже пък се вторачиха в него и мълчаливо гледаха как той позамрежи очи и се вцепени, сякаш потъна в магията на някакво тайнство. Сивите му мустаци, подстригани ниско и разположени като квадратно килимче между носа и устата му, потрепнаха и се нагънаха, трепна и гръклянът му, което показваше, че е пропуснал глътката през небцето си. Отвори очи, примлясна и най-после каза тежката си дума:

— Със здраве да го пиеш на телевизор! Три жилки се обаждат, на местна пръчка, мускато и памидец. Вплетени са като три конеца на връв…

— Тъй, тъй! — каза поласкан Жендо Хайдутина. — И за памидеца позна.

Кой по-припряно, кой с необходимото за случая достолепие отпиха от виното и единодушно потвърдиха авторитетното мнение на Стоян Кралев. След това опитаха вината на Николин Миялков Рогльото и Киро Джелебов Вървинамайнатаси, които получиха същата висока оценка. Впрочем и вие навярно забелязахте, че всички имат прякори, и то доста конфузни, но да не изпреварваме събитията, по-късно ще стане дума кой, защо и при какви обстоятелства е получил прякора си. Засега само ще отбележа, че в село имаше няколко зевзеци, чието призвание да измислят прякори се предаваше от бащи на синове, та нямаше човек без прякор, а някои имаха по два и по три, тъй да се рече, за делник и за празник. Дори и домашните животни носеха прякорите на стопаните си, та ако се чуеше лай на куче или мучене на крава, всички казваха — Петко акъла лае или Търчи Добри мучи. Между самите зевзеци не само че липсваше колегиална солидарност, ами, напротив, от творческа ревност, види се, бяха тъй безпощадни един към друг, че някои от собствените им прякори се произнасяха в тесен кръг, а предназначените за масова употреба се произнасяха от всички без стеснение: Янко Убиймайка, Ганчо Дрисъка, Пиклив Георги, Сопол Иван и пр.

Та в село само двайсетина души отглеждаха лозя и за никого не бе тайна кой каква пръчка има, колко литра е налял и какъв букет е направил, но в комката се криеше неотразимият чар на едно взаимно великодушие. На всекиго бе приятно да прекара през небцето си глътка от чуждото вино, да даде благословията си и да я получи от другите. След тържествения обред на дегустацията, както каза Стоян Кралев, всеки щеше да си пие виното у дома „на телевизор“, т.е. не пред телевизора, а с паница или тас. В село имаше вече един телевизор, нашенци се извървяха да го видят и между другото бяха забелязали, че образите им се отразяват в паниците с вино като в телевизор, когато ги надигат да пият.

От време на време се чуваше тупане отвън, влизаше някой, навлечен с кожух или балтон, и с него нахлуваше цял облак от ситен, твърд сняг и се насипваше като пясък чак до средата на кръчмата. Влезлият отупваше още веднъж краката си зад вратата и ако носеше вино, оставяше го на масата и сядаше, където намери място. Огромният варел, овален и тъмен като биволски корем, пращеше и се напъваше до червено, около него въздухът трептеше като лятна мараня и помещението се люлееше в сладостен шемет от дъха на ново вино и влажни кожуси. Фантастичните шарки по стъклата на близкия прозорец се превърнаха в мътна влага, някой изтриваше с ръкав най-долното стъкло и тогава се виждаше колко наблизо се превиват клоните на едно дърво, черни като въглен, сиротни и тъжни, виждаха се и призрачните очертания на близките къщи, замрежени с бялата импресия на снежинките, зад тях стърчеше кобилицата на стария геран като кабалистичен знак в небето, а и всичко наоколо, забулено в сиво-бяла невидимост, внушаваше нещо загадъчно и омагьосано. И в кръчмата цареше необичайно за случая настроение. Мъжете вече цял час пийваха на глътки и по бузите им изби лека руменина, но кой знае защо, не повишаваха глас, а с обредна тържественост си говореха тихо и вежливо за тънкостите на винарското изкуство. Дори и най-младият, трактористът, който през цялото време дебнеше сгоден момент да постави отново и отново нерешения въпрос за детето си, остави изпитата чаша внимателно на масата и каза като заклинание:

— Дошъл съм аз през десет села да изкарам някой лев и да изуча детето си. А то какво? Казват ми да го дам на квартира, ала как се дава седемгодишно дете на квартира? И ние с жената трябва да отидем с него. То аслъ тъй ще направя. Даде ли времето, ще се преместя на работа в друго село, дето има училище. Едно ми е, искам човек да го направя…

— Бе то все човеци ги правим, а после очите им не можем да видим — каза дядо Ради, по прякор Паднигашко. — С трън да замахнеш из село, млад човек няма да закачиш. Дойде миналото лято по-големият с жена си. Не бяхме се виждали три години ни с тях, ни с внуците. Синът ще се сети чат-пат да прати хабер, ама тя, снахата, хич не ни керти. Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките. Място за виличка искали да си купят. По-рано бях им дал три каймета кола да си купят, а сега за виличка ме врънкат. Умря Марко, думам. И на брат ти нищичко няма да дам, дорде съм жив, защото и той не се е веснал от години. Без нас, думам, се жените, без нас раждате и кръщавате, без нас ще си правите вили. Ти не мислиш за нас, казват, на години си вече, а ние отсега нататък ще живеем. Анджак де, думам им, щото съм на години, затуй трябва да имам и къща, и двор, и някоя пара за черни дни, та кога падна, да има кой да ме погледне. Изпратих ги с една торба картофи и толкоз.