Изведнъж неговият дом се запрепълва с дарове, които той отначало приемаше по небрежност, но които почна да връща отпосле, когато разбра какво очакват дарителките в замяна, и видя, че те се отнасят с него като с блудница. Собствените негови робини му се предлагаха. Той накара да ги набият с камшици и ги продаде на малкия Парнейон в Ракотис. Тогава робите му, примамени от подаръците, разтвориха широко вратите пред непознатите, които той намираше на влизане до леглото си в положения, ясно издаващи техните страстни похоти. Дребните принадлежности от тоалета му изчезваха една подир друга. Не една жена в града имаше негов сандал или препаска, чаша, от която той е пил, даже костилки от плодове, които той е ял. Ако, вървейки, той случайно изпуснеше цвете, не го намираше вече зад себе си. Жените събираха даже праха, настъпен от неговата обувка.

Освен че това преследване почваше да става опасно и заплашваше да убие всяка чувствителност у него, но той беше стигнал тая връст, когато мислещият човек намира за необходимо да раздвои живота си и да не меси поривите на духа с необходимостите на чувствата. Статуята на Афродита — Астарта беше за него величав предлог за това нравствено превращение. Колкото красота имаше царицата, колкото идеалност можеше да се открие в гъвките линии на тялото й — Деметриос я извлече от мрамора и от този ден той си въобрази, че никоя друга жена на земята не ще постигне неговия блян. Предмет на желанията му стана статуята. Той почна да обожава само нея и безумно отдели от плътта висшата идея за богинята, станала толкова по-безплътна, колкото по-силно той беше я свързал с живота.

Когато видя повторно самата царица, той я намери лишена от всичките й по-раншни прелести. За малко време тя можа безцелно да залъже неговите щения. Сега тя беше и много различна от другата, и много прилична ней. Когато, излязла от обятията му, тя отпадаше изтощена и заспиваше на място, виждаше му се като натурница, която е похитила леглото му, благодарение на приликата с любимата жена. Ръцете й бяха по-гъвки, гръдта й по-изострена, бедрата й по-тесни от ония на Истинската. Между слабините си тя нямаше ония три гънки, тънки като резки, които той беше издълбал в мрамора. И тя почна да го уморява.

Обожателките му узнаха това и макар че продължаваше да посещава палата, позна се, че той не е влюбен вече в Берениса. И натискът около него се удвои. Той не държеше сметка за това, защото, наистина промяната от която се нуждаеше, беше малко по-друга.

Обикновено през времето между две влюбвания, мъжът преживява известен период, когато низкият разврат го увлича и задоволява. Деметриос се отпусна. Когато необходимостта да тръгне за палата му се виждаше противна, той тръгваше нощем към градината на свещените куртизанки, която от вси страни обграждаше храма.

Жените там го не познаваха. От друга страна, прекалените любовни наслади бяха ги тъй уморили, че те нито викаха, нито стенеха и удовлетворението, което диреше той, не се нарушаваше от стенанията на побесняла котка, които го измъчваха при царицата.

Разговорите, които водеше той с тия кротки, красиви жени, бяха лениви и свободни. Кои са дохождали през деня, какво ще бъде времето на другия ден, мекотата на тревите и нощта бяха чудесните предмети на тия разговори. Те не го молеха да излага пред тях своите ваятелски теории и да им казва мнението си за Ахилеус от Скопас. Ако те речеха да поблагодарят на избралия ги любовник, ако се възхитеха от стройната му снага и му кажеха това, той можеше и да не вярва на тяхната неравнодушност.

Излязъл из религиозните им обятия, той възлизаше по стълбите на храма и се спираше възхитен пред статуята.

Сред стройните колони, украсени с йонически завитки, богинята се възправяше като жива връз подставка от розов камък, цяла отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с цвета на женското тяло; тя държеше с едната ръка огледалото си, чиято дръжка представляваше един приап, а другата допираше до една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди като нощен лунен сърп между два овални облака.

Деметриос нежно съзерцаваше статуята и му се искаше да вярва като народа, че бисерите на огърлицата са същите ония свещени бисери, образувани от водните капки, които са се отронвали в раковината на Анадиомена.

„О, божествена сестро — думаше той, — о, преобразена, ти не си вече малката азиатка, която аз взех за недостоен твой модел. Ти си безсмъртната Идея, земната Душа на Астарта, от която е произлязло нейното племе. Ти блестеше в пламенните й очи, ти гореше на тъмните й устни, ти замираше в леките й ръце, ти се задъхваше в големите и гърди, ти се протягаше в преплитащите й се нозе, нявга преди рождението си; и любовната страст на последната рибарска дъщеря би паднала също тъй пред нозете ти, богиньо, майко на боговете и хората, радост и скръб на света. Но аз те видях пленена, позована за живот, о, дивна Китерея! Аз те възявих на земята. Не на твоя образ, а на самата тебе аз дадох огледалото ти и те покрих с бисери, като на великия празник, когато ти се роди от кървавите небеса и нежната усмивка на водите, зора разръсили росни капки, приветствана чак от остров Кипър от шествие сини тритони.“

* * *

Тъй я обожаваше той, когато излезе на вълнолома при разотиването на тълпата и чу плачевната песен на флейтистките. Той беше се отвърнал от куртизанките при храма, защото беше се отвратил и възмутил до дън душа от една двойка, съгледана под клонките на дървесата.

Нежното влияние на нощта лека-полека го обземаше. Той обърна лице срещу вятъра, който, минал през морето, сякаш носеше към Египет благоуханието на аматонските рози.

Красиви женски форми се рисуваха в мисълта му. Бяха му поръчали за градината на богинята Афродита една група от три прегърнати харити, но той беше млад и не искаше да копира установените образци и затова мислеше да съедини само в един мраморен къс трите грациозни движения на жената: двете харити ще бъдат облечени, едната с ветрило в ръка, присвила ресници под лъха на раздиплените пера; другата танцуваща в гънките на своята роба. Третата щеше да бъде гола, зад сестрите си, дигнала ръце нагоре да навие над шията гъстата си коса.

В главата му се зараждаха и много други проекти още: да пристави към скалата на Фара една Андромеда от черен мрамор, изправена пред разяреното морско чудовище: да постави на четирите краища на Агора в Брушион четирите коня на изгряващото слънце или четири разярени Пегаса; той се опияняваше от зараждащата се в главата му мисъл да изобрази Загреус, ужасен пред приближаването на Титаните. Ах, как беше завладян от красотата, как се изтръгваше из ръцете на любовта, как „отделяше от плътта величавата идея за богинята“, как се усещаше свободен, най-после!

Но ето че той изви лице към кея и съзря да лъщи далеч жълтото було на жена, която бавно се приближаваше към него.

(обратно)

IV.
Непознатата

Бавно, привела глава настрани, тя вървеше по вълнолома, над който се лееше лунният блясък. Малка подвижна сянка трептеше пред стъпките й.

Деметриос гледаше как тя се приближава.

Напречните гънки на робата браздяха оная малка част от тялото й, която прозираше през леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата й ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф на робата, за да не се влачи из праха.

Той позна по скъпите й накити, че тя е куртизанка. За да избегне поздрава й, той живо се извърна.

Той не искаше да я гледа. И нарочно зае мисълта си с великата скица на ужасения Загреус. И все пак очите му се обърнаха към непознатата.

Тогава той видя, че тя не мисли да се спира, не обръща внимание на него, не се преструва, че гледа морето или че е потънала в размишления; тя просто се разхождаше сама и сякаш нищо не й трябваше, освен свежестта на вятъра, самотата, отпуснатостта, лекия трепет на тишината.

Без да се помръдне, Деметриос не я изпусна от очи и веднага се почувства обзет от някакво особено удивление.

Тя продължаваше да върви като жълта сянка в далечината, небрежна и предхождана от малката си черна сянка.

На всяка стъпка той чуваше слабото скърцане на обувките й по пясъка.

Тя вървя тъй чак до острова, на който се издигаше Фарът, и след това възлезе на скалите.

Изведнъж, сякаш от дълго време беше любил непознатата, Деметриос се завтече подире й, след това се спря, повърна се назад, потръпна, възмути се сам от себе си, опита се да напусне вълнолома. Но понеже винаги беше употребявал волята си в услуга на собственото си удоволствие, сега, когато трябваше да я накара да действа за укрепването на характера и смисленото уреждане на живота, той се почувства безсилен и прикован на мястото си.