Флейтистката не преставаше да плаче. Певицата я хвана за ръка.

— Хризис, моя Хризис, ти ни каза, че един ден ние, благодарение на тебе, ще се съчетаем. Ние се съединихме чрез сълзите и ето пред тебе — тъжното обручение на Родис и Миртоклея. Скръбта съединява по-силно от любовта две стиснати ръце, ония, които нявга са плакали заедно, не ще се разделят никога. Ние ще положим в земята твоето скъпо тяло, о, Хризидион, и ще отрежем косите си над твоя гроб.

Тя загърна хубавото тяло в една покривка за легло и след това каза на Родис:

— Помогни ми.

Те тихо я подигнаха, но бремето беше тежко за малките музикантки и те го сложиха на земята за първи път.

— Да свалим сандалите си — каза Мирто. — Да минем боси през коридора. Тъмничарят трябва да е заспал. Ако не се събуди, ще можем да минем, но ако ни види ще ни спре. Той няма да пострада зарад нас: утре, като види, че леглото е празно, ще каже на войниците на царицата, че е хвърлил тялото в ямата, както изисква законът. Да се не плашим от нищо, Родея… Пъхни сандалите си в пояса, като мене. Хвани тялото през коленете. Нозете нека останат назад. Върви тихо, полека, полека…

(обратно)

V.
Благочестието

При завоя на втората улица те за втори път сложиха тялото на земята, за да турят сандалите си. Деликатните нозе на Родис, която не беше свикнала да ходи боса, бяха се напукали и разкървавили.

Нощта беше пълна със светлина. Градът беше пълен с мълчание. Железоцветните сенки ъглесто се отсичаха по средата на улиците, според самите очертания на сградите.

Малките девойки взеха пак своето бреме.

— Де отиваме — каза детето. — Де ще я закопаем?

— В гробищата на Хермес-Анубис. Там е винаги пусто. Там тя ще бъде на спокойствие.

— Горката Хризис! Помисляла ли съм, че в деня на нейната смърт ще нося тялото й като нещо откраднато, без факли и колесница!

След това те с готовност започнаха да разговарят, като че се бояха от тишината, тъй близо с трупа на мъртвата. Последния ден Хризис силно ги учудваше. Отде беше взела тя огледалото, гребена и огърлицата? Тя не би мота да вземе бисерите на богинята, защото храмът много добре се пазеше, за да не може една куртизанка да проникне в него. Тогава някой друг е извършил престъплението заради нея. Но кой е той? Тя нямаше любовник между нагледниците на божествената статуя. Но ако друг някой е извършил престъплението, защо не го изказа тя? И защо са тия три престъпления? Кой беше й услужил, за да я предаде отпосле на наказание? Една жена прави лудости безцелно само когато е влюбена. Хризис беше ли влюбена и в кого?

— Никога не ще узнаем — заключи флейтистката. — Тя отнесе своята тайна със себе си и ако е имала съучастник, не той ще ни разкрие тая тайна.

Тука Родис, която от няколко време вече политаше, въздъхна:

— Не мога вече, Мирто, не мога вече. Ще падна. Смазана съм от умора и скръб.

Миртоклея я прегърна през шията.

— Опитай се още малко, драга моя. Трябва да я носим. Тя отива в подземния живот. Ако не я погребем и не турим един обол в ръката й, тя навеки ще остане да блуждае по брега на адската река, и когато и ние слезем по свой ред при мъртвите, тя ще ни запита защо не сме й отдали последно благочестие, а ние няма да знаем какво да й отговорим.

Но отслабналото докрай дете заплака, сложило очи на ръката си.

— По-скоро, по-скоро — каза Миртоклея, — някой иде откъм края на улицата. Изправи се пред тялото до мене. Да го закрием с туниките си. Ако го видят, всичко ще бъде изгубено…

След това, като се вгледа, тя подзе:

— Тимон е. Аз го познавам. Тимон с четири жени. О, богове, какво ли ще стане! Той, който на всичко се смее, ще се подиграе с нас… Но стой тука, Родис, аз отивам да му говоря.

И обзета от една внезапна мисъл, тя се затича по улицата срещу малката група.

— Тимоне — каза тя и гласът й беше пълен с молбал — Тимоне, почакай. Моля те да ме изслушаш. Ще ти кажа нещо сериозно. Трябва само на тебе да го кажа.

— Колко си развълнувана, малка моя — каза младият човек. — Да не си изгубила раменната си превръзка или пък куклата ти е паднала и си е счупила носа? В такъв случай нищо не би могло да ти помогне.

Младата девойка го изгледа печално. В това време четирите жени се струпаха около Мирто и Тимон. Те бяха Филотис, Сезо от Книд, Калистион и Трифера.

— Махай се, малка глупачке — каза Трифера, — ако си изсмукала вече циците на кърмачката си, ние не можем ти помогна, защото нямаме мляко. Развиделява се вече и ти би трябвало да си си легнала досега. Откога децата са почнали да скитосват нощно време?

— Каква ти кърмачка? Тя иска да ни вземе Тимон.

— Камшик, камшик за нея.

И Калистион хвана Мирто през кръста и я повдигна от земята. Но Сезо се намеси.

— Вие сте луди — извика тя. — Мирто още не знае що е мъж. Ако тя вика Тимон, то не е, за да спи с него. Оставете я на мира, за да се свърши по-скоро.

— Да видим — каза Тимон — какво искаш от мене. Кажи ми на ухото. Наистина ли е нещо сериозно?

— Тялото на Хризис е там на улицата — каза треперейки младата девойка. — Аз и малката ми приятелка го занасяме на гробищата, но то е тежко и ние те молим, ако обичаш, да ни помогнеш. Няма да се забавим… Веднага след това ти можеш да отидеш пак при своите жени…

Тимон я погледна трогнат:

— Горките деца! А аз се надсмивах! Вие сте по-добри от нас… Разбира се, че ще ви помогна. Иди при приятелката си и ме чакай, аз ида.

И като се обърна към четирите жени, той каза:

— Идете у дома през грънчарската улица. Аз след малко ще се завърна. Оставете ме засега.

Родис още седеше до краката на трупа. Когато видя, че Тимон иде, тя се примоли:

— Никому недей казва. Ние откраднахме тялото, за да спасим сянката й. Не издавай тайната, Тимоне, ние много ще те обичаме.

— Бъдете спокойни — каза младият човек.

Той прихвана тялото под мишниците, а Мирто — през коленете, и тръгнаха мълком. Родис вървеше след тях със ситни крачки, политайки от време на време.

Тимон мълчеше. За втори път през тия два дни човешката страст му отнемаше жена, с която е разделял леглото си, и той не можеше да разбере каква е тая сила, която отстранява така душите от вълшебния път, който води към незасенваното от скръб щастие.

О, спокойствие на духа — мислеше той, — о, безразличие, безгрижие и сладострастна яснота! Кой от хората ще ви оцени? Човекът се движи, бори се, надява се, когато всъщност само едно е ценно: да умееш да извличаш от минутата, която минава край тебе, всичките наслади, които може да ти даде тя, и да оставяш леглото си празно колкото може по-рядко.

Те стигнаха до вратата на разрушените гробища.

— Къде ще я положим? — попита Мирто.

— До статуята на Хермес-Анубис.

— Де е тя? Аз никога не съм влизала тука. Мене ме е страх от гробища и надгробни камъни. Аз не познавам Хермес-Анубис.

— Трябва да е в средата. Да я подирим. Аз дохождах веднъж тука в детинство още; гонех една заблудена газела. Да тръгнем по алеята с белите смоковници. Ще намерим статуята.

И наистина, те скоро стигнаха до нея.

Теменуженият полуздрак на предутринта, смесен с лунната светлина, падаше на мраморите. Смътна и далечна хармония плуваше в клонките на кипарисите. Едностайното шумолене на палмите, тъй прилично на шум от дъждовни капки, слабо свежеше въздуха.

Тимон подигна един забит в земята камък: надгробната плоча беше пукната. Изглеждаше, че в гробницата е имало нявга човешки труп. Те намериха в нея само черепи и черен прах от човешки кости.

Младият човек влезе до пояс в гроба и простря ръце напред.

— Подай ми тялото — каза той на Мирто. — Аз ще го положа на дъното и след това ще заровим гроба.

Но Родис се хвърли върху трупа:

— Не, недейте я заравя още. Аз искам да я видя пак. За последен път. За последен път. Хризис, моя злочеста Хризис! О, ужас, каква е станала тя!…

Миртоклея отмахна обвитата около тялото покривка; лицето тъй бързо беше се развалило, че двете млади девойки отвърнаха лица. Бузите й бяха станали четвъртити, клепките и устните й приличаха на шест бели пъпки. Нищо не беше останало вече от тая неземна красота. Те загънаха пак дебелата плащаница, но Мирто пъхна ръка под плата и сложи в ръката на Хризис предназначения за Харон обол.

Тогава те, разтърсвани от непрекъснати ридания, отпуснаха в ръцете на Тимон вкочаненото тяло.

И когато Хризис биде положена на пясъчното дъно на гроба, Тимон разгърна плащаницата. Той намести сребърния обол между разпуснатите стави на пръстите и подложи под главата й един плосък камък; над тялото, от главата до коленете, той разстла сенчестата й златна коса.

След това той излезе из ямата, а музикантките, коленичили пред зеещия отвор, изрязаха една друга младите си коси, завиха ги на венец и го погребаха заедно с покойницата.