* * *

Ще се върнат ли някога ефеските и сиренски дни? Уви! — модерният свят изнемогва под нахлуващата грозота. Цивилизациите възлизат към север, потъват в мъглата, в студа, в калта. Какъв мрак! — хора, облечени в черно, бродят из заразените улици. За какво мислят те? — не се знае вече; а нашите двайсет и пет години треперят, изгнани сред старци.

Нека поне бъде позволено на ония, които ще жалят навсегда, че не са познали тая опиянена младост на земята, която ние наричаме древен живот, нека им бъде позволено да се вживеят чрез една пищна илюзия в ония времена, когато човешката голота, най-съвършената форма, която ние можем да схващаме, даже да боготворим, защото я считаме за образ божий, можеше да се разбули под чертите на някоя свещена куртизанка, пред двадесетте хиляди поклонника, които покриваха Елевзийските крайбрежия; дето най-чувствената, божествената любов, от която сме родени, беше без петна, без свян, без грях; нека им бъде позволено да забравят осемнадесет варварски, лицемерни и грозни столетия, да възлязат от локвата към извора, благочестиво да се възвърнат към първородната красота, да съзидат отново Великия Храм под звуците на вълшебните флейти и да поднесат с възторг пред светилището на истинската вяра своите сърца, винаги увличани от безсмъртната Афродита.

Пиер Луис

(обратно)

Първа книга

I.
Хризис

Легнала по гърди, с издадени напред лакти, раздвоила бедра и подпряла едната си буза на ръка, тя правеше малки, симетрично наредени бодки на зелената ленена възглавница с една златна игла.

Откакто беше се пробудила, два часа след пладнята, уморена от продължителен сън, тя лежеше самичка на разхвърляното легло, покрита само от широката вълна на своята коса.

Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри. Младата жена беше обвита в това скъпоценно руно, чиито тъмночервени отблясъци бяха почти металически; затова куртизанките в Александрия бяха я назвали Хризис.

То не беше нито лъскавата коса на придворните сирийки, нито обагрената на азиатките, нито тъмната и черна коса на египетските дъщери. То беше косата на жена от арийската раса, на галилеянка, родена отвъд пясъците.

Хризис. Тя обичаше това име. Младежите, които я виждаха, я наричаха Хризея, подобна на Афродита, в стихотворенията, които оставяха сутрин заедно с розови венци пред нейната врата. Тя не вярваше в Афродита, но обичаше да я сравняват с богинята и понявга отиваше в нейния храм, за да й поднесе, като на приятелка, благоухания и сини воали.

Тя беше родена край Генисаретското езеро, в сенчеста и слънчева страна, обраснала с розови лаври. Майка й причакваше вечер пътниците и търговците на пътя за Йерусалим и им се отдаваше в тревата сред полската тишина. Тя беше жена, обичана много в Галилея. Жреците не отвръщаха лица от вратата й, защото беше добродетелна и благочестива: тя винаги си заплащаше жертвените агнета. Благоволението на Всевечния се простираше над нейния дом. А когато тя забременя, понеже нейната напълнялост беше нещо позорно (защото тя нямаше съпруг), един мъж, прочут по своя пророчески дар, каза, че тя ще роди момиче, което един ден ще носи на шията си „богатството и вярата народни.“ Майката не проумя добре като как ще стане това, но тя нарече детето Сара, което на еврейски значи царкиня. Това направи да млъкнат злословията.

Хризис не беше узнала това, защото прорицателят беше казал на майка й колко е гибелно да се открива прорицанието на оня, за когото се отнася то. Тя не знаеше нищо за бъдещето си. И затова често мислеше за него.

Тя едва си спомняше своето детинство и не обичаше да говори за него. В паметта й най-ясно бяха останали страхът и мъката, които й причиняваше тягостният надзор на майката; когато трябваше да излезе на пътя, тя я затваряше сама в стаята за през дълги, дълги часове. Хризис си спомняше също и кръглия прозорец, през който гледаше водите на езерото, синкавите поля, бистрото небе и лекия въздух на Галилеевата земя. Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите капарови храсти дигаха тук-там зелените си глави над нежната мъглявина на житата. В един лъчист поток, дето под цъфналите край брега лаврови храсти се намираха червени охлювни черупки, се къпеха малки момичета. Имаше цветя по водите, цветя по цялата лъка и големи кринове из планината.

Тя беше на дванайсет години, когато се измъкна из къщи, за да последва една група млади конници, които отиваха в Тир да продават слонова кост; настигна ги близо до една щерна. Конете им бяха с дълги опашки с пъстри пискюли по тях. Тя ясно си опомняше как те я повдигнаха и качиха, побледняла от радост, на един от своите коне и как повтор се спряха през нощта, една нощ, тъй светла, че не се виждаше нито една звезда.

Влизането в Тир тя също не беше забравила. Седнала връз кошниците на един товарен кон, начело на кервана, тя се държеше с ръка за гривата и гордо провисваше голите си пищяли, за да покаже на жените в града, че има кръв надлъж по нозете си. Същата вечер заминаваха за Египет. И тя последва продавачите на слонова кост чак до александрийското тържище.

И там, в Александрия, в една малка бяла къщица, с тераса и ниски стълбове, бяха я оставили след два месеца път, с едно бронзово огледало, една постилка, нови възглавници и една хубава робиня индуска, която знаеше да вчесва и заплита косите на куртизанките. Едни от конниците бяха я посетили вечерта преди тръгването, а други — на утрото.

Понеже тя живееше в най-крайния, източен квартал, който младите гърци от Брушион презрително отбягваха да посещават, тя дълго време опознава, като майка си, само пътници и търговци. Тя не виждаше повтор своите временни любовници; тя умееше да им се понравва и да ги напуща бързо, преди да ги обикне. И все пак не у едного бе пробуждала ненаситна страст. Господари на кервани бяха продавали на безценица стоките си, за да останат при нея и да се разорят в няколко нощи. С техните богатства тя беше си накупила скъпоценни накити, възглавници за легло, редки благоухания, цветни ризи и четири робини.

Тя беше почнала да разбира много чужди езици и знаеше приказките на всички народи. Асирийките бяха й разказали за любовта на Дузи и Ищар; финикийките — за любовта на Ашорет и Адони. Гръцки девойки из островите бяха й разказали легендата за Ифис, и открили странни начини на милуване, които изначало бяха я смаяли, но отпосле тъй очаровали, че тя не можеше да мине ден без тях. Тя знаеше и любовните прегръщания на Аталант и как, по неин пример, девствените още флейтистки изтощават и най-крепките мъже. Най-сетне, нейната робиня индуска, търпеливо, в продължение на седем години, беше й откривала до най-последните тънкости сложното и сластно изкуство на куртизанките на Фалиботра.

Защото любовта е изкуство, подобно на музиката. Тя поражда чувства от същия вид, също тъй изтънчени, тъй трепетни, понявга, може би, и по напрегнати; и Хризис, която познаваше всичките тънкости на това изкуство, с право се считаше за по-велика артистка от самата Фланго, която при това беше музикантка в храма.

Седем години тя живя така, без да мечтае за по-щастлив и по-друг живот. Ала малко преди своята двадесета година, когато от млада девойка тя стана жена и видя протегната под гърдите си първата чаровна гънка на зрелостта, у нея бликнаха пожелания.

И един ден, когато се пробуди два часа след пладне, уморена от продължителен сън, тя се обърна по гърди на леглото си, раздвои бедра, подпря едната си буза на ръка и е дълга златна игла направи на зелената си ленена възглавница няколко малки, симетрично изредени бодки.

Тя мислеше дълбоко.

Изначало тя проби пет малки точки, от които четирите образуваха квадрат, а другата беше в средата. След това с още четири точки описа по-голям квадрат, след това се опита да опише кръг… Но то беше малко по-мъчно. Тогава тя заби иглата напосоки и извика:

— Джала! Джала!

Джала беше нейната робиня индуска. Името й беше Джалаташчандрачапала, което ще рече: „Подвижна-като-лунния-образ-отразен-във-водата“. Но Хризис беше твърде ленива, за да може да изговаря цялото й име.

— Джала, кой идва вчера?

— Нима ти не знаеш?

— Не, не съм го гледала. Как ти се видя той? Струва ми че, съм спала през всичкото време; бях уморена. За нищо вече си не спомням. По кое време си излезе той? Рано сутринта ли?